Гордън Кембъл - Без свидетели

– Не, не заради това – отвърна Морган. – Той е патологът, който направи аутопсията на Хомър Мени Гоутс. Той е човекът, който заяви, че е било убийство.

– О, сега се сещам – спомни си Галахър. – Точно така. Бях забравил, но си прав.

– Тъпото копеле е некомпетентно – почти извика Морган. – Трябва да му отнемат разрешителното. Не бива да прави нищо друго, освен да играе голф, и той го знае.

В далечния край на градината Уинтроп Норт седеше сам. Пред него имаше чаша мляко. Отзад, на стартовата площадка, чакаше помощникът му, седнал на големия сак за голф. Пушеше цигара и тъкмо разопаковаше сандвича си. Обърнах се отново към Морган с разрошената коса, кървясалите очи и изцапаната риза, прилепнала за корема му. Отхапах от чийзбургера и докато сдъвквах парченце лук, извърнах глава и погледнах противника си. Обзе ме странно чувство на самота.

– Том ми каза, че си отказал предложение на „Бробек, Флехър и Харисън“, за да дойдеш при нас, Дъг.

– Така е – потвърдих.

– Това е страшно престижна фирма.

– Знам – казах.

– Според Том си го направил, защото Пол Бътлър ти е обещал, че ще работиш с мен.

– Да – отвърнах.

– Странно – учуди се Морган. – Никой не ми е казал такова нещо.

– Аз… надявам се, че… – започнах да заеквам.

– Бътлър спомена ли ти, че в момента нямам много работа?

– Не. Каза, че…

– Я вижте кой е тук! – извика внезапно Том Галахър с язвителен тон.

Вдигнах очи и се учудих, когато видях Пол Бътлър. Той се бе засилил към нашата маса. Спря пред нас, пое си въздух и каза нещо, което, имайки предвид обстоятелствата, прозвуча доста странно.

– О, Дан, радвам се да те видя! – възкликна Бътлър и седна. – Разбрах, че си се върнал. Елайас ми каза, че ви е видял снощи в клуб „Аризона“. Том, търсих те навсякъде. Накрая си спомних, че ще гледаш голф мача. Надявах се да те открия тук, за да ми кажеш къде е Дан. Аз…

– Какво се е случило? – изръмжа Галахър, прекъсвайки потока на съзнанието.

Пол Бътлър отново си пое въздух.

– Синът на Ферис Едингтън е бил убит тази сутрин.

– Боже господи!

Настъпи тягостно мълчание. Оставих чийзбургера. Сега аз имах проблеми с дишането. И аз бях човекът, който заговори пръв.

– Травис?

– Познаваш ли го? – попита Морган.

– Да.

– Е, Пол – продължи Морган. – Не си изминал целия път само за да ни съобщиш новината.

– Така е, Дан. Дойдох да ти кажа, че Ферис Едингтън настоява ти да защитаваш вдовицата на Травис.

Морган се облегна назад.

– Тя го е убила – заяви накрая Бътлър сякаш за да започне наново разговора.

– Ферис Едингтън иска да защитавам жената, която е убила единствения му син?

– Да – отвърна Бътлър. – Така твърди.

– Защо?

– Нямам представа, Дан. Знам само какво каза, когато ми се обади.

– Какво точно е станало?

– И това не знам. Разбрах единствено, че жена му – дори не попитах за името ѝ…

– Рита.

Всички погледнаха към мен.

– Казва се Рита – повторих.

– И нея ли познаваш?

– Да.

– Е – продължи Бътлър, – Травис се бил изнесъл от имението и живеел в къщата на един от възрастните работници в ранчото. Рита ли беше? Рита отишла там тази сутрин и го застреляла. Според Ферис дъщеря ѝ е била с нея, когато го е направила.

Морган ме погледна въпросително.

– Миранда – казах.

– Откъде познаваш тези хора? – попита Морган.

– Не помниш ли бащата на Дъг, Дан? Бил Маккензи? – намеси се Галахър.

– Не мисля.

– Той беше счетоводителят на Ферис Едингтън. Финансовият управител. Работеше с Франк по всички икономически въпроси. Почина преди няколко години.

– Може да се каже, че съм израснал в ранчото – обясних на Морган.

– Когато не си играл голф в клуб „Меса“ – каза Галахър.

– Ферис твърди, че на мястото е имало свидетел, който не е видял стрелбата, но е чул всичко – продължи Пол Бътлър, опитвайки да се върне към въпроса, който го бе довел тук. – Управителят на неговата овцеферма.

– И него ли познаваш? – попита ме Морган.

– Да. Името му е Хуан Менчака.

– Това е всичко, което знам, Дан – каза Бътлър. – Ще я защитаваш ли?

Морган се наведе и извади друга цигара от чорапа си. Запали я и се втренчи в дима, който се изви нагоре. Остави на масата кутийката с бира и извика през градината:

– Ей, сервитьора! Донесете ми чаша кафе.

Едно момче от голф клуба дойде до масата и се приближи към мен.

– Петнайсет минути, мистър Маккензи.

– Моля?

– Трябва да се върнете на площадката след петнайсет минути.

– А, да. Благодаря.