Джеймс Чейз - Разбери сам

— Знаеше, че е бил женен, преди да сключи брак с теб, нали? — попитах тихо аз.

Тя подскочи. Лицето й се вкамени.

— Не желая да обсъждам този въпрос!

— Мисля, че би желала да се запознаеш с нея. Тя чака навън.

Сирийна скочи.

— Не я искам тук! Няма да прекрачи прага ми!

— Но тя ще трябва да идентифицира Дедрик. Страхувам се, че ще се наложи да влезе.

— Не! Забранявам й да влиза в къщата ми.

Лицето й беше станало пепеляво, а големите й, блестящи очи сякаш бяха хлътнали в черепа й.

— Аз го обичам! — продължи яростно тя. — Няма да разреша тази жена да се доближи до него!

Тръгнах към прозореца.

— Влез — казах на Мери Джеръм. — Качи се горе и погледни Дедрик. Не й обръщай внимание. Ще се погрижа…

Изведнъж млъкнах.

Сирийна се беше приближила до чекмеджето на бюрото в отсрещния край на стаята. Отвори го и се завъртя. В ръката си държеше малък автоматичен пистолет.

— Тя няма да мръдне от мястото си!

Мери стоеше спокойно на вратата и гледаше Сирийна. Очите й бяха студени и изпълнени с презрение.

— От какво се страхуваш? — попитах аз и тръгнах бавно към Сирийна.

— Не мърдай!

Видях, че пръстът й обхвана спусъка и спрях.

— Внимавай — предупредих я аз.

— Махни тази жена оттук! Няма да разреша да се приближи до него!

— Какво става?

Влезе Мифлин.

Навън се чу изскърцване на спирачки и тропот на крака по терасата. Сержант Макгро и две униформени ченгета влетяха в стаята.

Сирийна бързо отстъпи назад. Наблюдавах я. Видях, че повдигна пистолета и го насочи към себе си. В очите й имаше див ужас и тя притисна дулото към слепоочието си. Очаквах този ход. Хвърлих се напред и я съборих на земята, точно когато пистолетът изгърмя.

Мифлин се втурна, коленичи и изтръгна оръжието от ръката й.

Отстраних се от нея. Лежеше на една страна, положила глава на ръката си, и хлипаше.

— Ранена ли е? — попита задъхано Мифлин.

Поклатих глава и посочих към следата от куршума на пода.

— Какво, по дяволите, става? — излая Макгро. — Какъв е този шум?

— Заведи я горе, за да види Дедрик — казах на Мифлин и махнах към Мери Джеръм. — Тя има отговор, макар че още не го знае.

— Но какво… — започна Мифлин.

— Заведи я горе. По-добре е да го чуеш от нея, отколкото от мен.

Той сви рамене и посочи с пръст към вратата.

— Хайде — подканих Мери. — Всичко е наред. Няма от какво да се плашиш.

Тя последва Мифлин и докато се качваха по стълбите, аз повдигнах Сирийна и я отнесох на канапето. Лежеше на една страна, лицето и беше скрито, а тялото и се тресеше от ридания.

Макгро ми показа зъбите си.

— Все още разрешаваш проблема, умнико — ухили се подигравателно той. — Дошъл си на финала, за да ни обясниш как е станало.

— Е, някой трябва да го направи за вас — отвърнах аз и пресякох стаята към Пола.

— Какво има, Вик? — попита тя.

— Стискай палци. Може би това означава, че Перели ще бъде освободен.

Чакахме.

След малко Мери слезе, последвана от Мифлин.

— Знаеш ли — започна задъхано Мифлин, — този човек горе не е Дедрик. Тя твърди, че е Лут Ферис. — Погледна към Макгро: — Ти познаваш Ферис. Качи се и го виж.

Макгро изтича по стълбите.

— Тя не каза ли, че е Дедрик? — попита Мифлин, сочейки с глава към Сирийна, която все още лежеше на канапето и криеше лицето си.

Кимнах.

Макгро се надвеси през парапета.

— Наистина е Ферис — извика той.

— Тогава къде, по дяволите, е Дедрик? — изкрещя Мифлин.

— Попитай Сирийна. Тя ще ти каже — отвърнах. — Обзалагам се, че той е купчината парцали и кости в мината.

Изведнъж Сирийна седна с побеляло лице и с блеснали очи.

— Аз го застрелях — прошепна тя. — Застрелях и Ферис. Правете каквото искате с мен.

На следващия ден около пет часа следобед вратата на кантората се отвори и Мифлин влезе с тежки стъпки.

Седях, облегнат на стола пред бюрото си, а Пола беше застанала над главата на излегналия се на кушетката Кърман. Той току-що се беше върнал от Париж и се мъчеше да оправдае разноските си, чийто отчет приличаше на сумата на облагаемия доход на Дани Кей.

— Двайсет долара на вечер за шампанско — нареждаше Пола и размахваше отчета в лицето на Кърман. — Но не можеш да покажеш никаква бележка. Абсолютно никаква.

Кърман плахо се ухили.

— Стига си ми натяквала — отвърна умолително той. — Човек трябва да живее…

— Влизай, Тим — казах аз и си свалих краката от бюрото. — Надявах се, че ще наминеш. Сядай. Хей, Джак, стига си се излежавал, а сипи на лейтенанта едно уиски.