Тони Стронг - Убийство в Оксфорд

Тя виждаше, че интересът на студентите съвсем се загуби. Щяха да се чудят кой е Ницше, защото не беше англичанин. Да оставим писателя на криминални романи. Защо изобщо трябваше да го четат, както и всичко друго.

— Трето, нека помислим за самото престъпление. То обикновено е убийство, макар че „Лунният камък“ на Уилки Колинз, който Елиът нарича „Първият и най-добър криминален разказ“ е за кражба на бижута. Защо тогава трябва да има убийство?

Никой не вдигна ръка.

— Хайде — окуражи ги тя, — всеки трябва да има някаква идея.

Те неловко се спогледаха един друг, като чакаха някой да изяви желание да каже нещо.

— Добре — каза най-сетне Тери, — нека разгледаме някои от възможностите.

Два часа по-късно тя седеше в автобуса за Кембридж, сънлива от следобедното слънце.

Имаше само един начин да провери показанията, които оневиняваха Брайън за смъртта на Хю Скот. Трябваше да посети един от групата, която е била с него онази нощ. Тя избра Мери Симпсън, защото реши, че на нея ѝ е било най-трудно в полицията. Освен това в показанията си доктор Симпсън твърдеше, че познава Брайън много преди останалите. Тери искаше да разговаря с нея за миналото ѝ.

Докато автобусът напредваше в задръстването по магистрала М40, Тери прегледа двете книжки с поезия от Брайън Идън, които беше взела от библиотеката. Не знаеше какво търси, но подозираше, че всеки публикуван поет, който след това се е отказал от поезията, за да се прослави като биограф на други поети, трябва да има някаква история.

Двете книжки бяха съвсем различни. Първата, издадена, когато е бил още студент, и озаглавена „Булдозери“, беше повече от това, което можеше да се очаква от първа стихосбирка: преждевременно развита дарба, плавен стих, но пълна с отзвуци на други писатели, наслоена с иронични пози и надути игрословици на млад мъж, който гори от желание да впечатлява. Втората — „Големият химн“, беше по-мрачна, но и по-лична. Стеснителната интелигентност на по-ранната творба беше преобразена в компактна: лингвистична игривост. Тя беше по-добрата от двете книжки — по-малко повърхностна и прекалено самоуверена, но докато я четеше, тя си помисли, че долавя нарастващата колебливост към края на книгата, сякаш и тогава той се е опитвал да затвори своето проникновение в границите на формата. Стихотворенията ставаха все по-кратки и по-свободни по форма; той се опитваше да изрече нещата по-бързо, отколкото тя можеше да ги прочете. Макар че този сборник беше по-тънък от първия, тя видя от печатите на първата страница, че той е бил вземан от библиотеката само веднъж за четири години, докато по-достъпният първи том е бил вземан няколко пъти.

Повечето от стихотворенията във втората книжка бяха твърде трудни за разбиране от пръв прочит и се чудеше дали да хаби времето си да ги разгадава. Винаги беше предпочитала прозата пред поезията, защото се съмняваше в праволинейния идеализъм, който позволяваше на поета да превърне всяко нежно чувство в лирично стихотворение и всяка отделна жена в символ на нейния пол.

В самия край на книгата тя се натъкна на стихотворение, озаглавено „Песента на компанията.“

Тери почувства как космите на ръцете ѝ настръхнаха и ги разтърка с раздразнение. Не можеше да понася такива псевдомистични глупости, но трябваше да си признае, че последните стихотворения съдържаха някаква музика, която говореше директно на тялото. Стана ѝ горещо и тя се почувства лепкава от пот; грапавата автобусна седалка боцкаше вътрешната страна на бедрата ѝ. Тя остави книгите до себе си, опря глава на стъклото и заспа.