Тони Стронг - Убийство в Оксфорд

Щом пристигна в Кембридж, се почувства замаяна. От автогарата тръгна към колежа „Клеър“; настроението ѝ се подобри от хладния вятър, който духаше откъм реката. Попита портиера във фоайето за доктор Симпсън. Почувствала се привилегирована заради собствената си титла, тя каза, че иска да поговори набързо с доктор Симпсън. Имаше късмет: доктор Симпсън беше на работа и беше свободна да се срещне с нея. Като следваше инструкциите на портиера през лабиринта от средновековни вътрешни дворове, накрая тя откри точното стълбище.

Не знаеше какво да очаква — може би някоя фатална жена, облечена предизвикателно и покрита с тежък грим. Но жената, която я посрещна, беше към четиридесетгодишна, писка и кокетна, с къса коса и весели очи. Тери се почувства объркана.

— Извинете, че прекъсвам работата ви — започна тя, — просто исках да ви задам няколко въпроса.

— Моля седнете. Винаги ми е приятно да помогна на аспирант — гласът на доктор Симпсън подхождаше на очите ѝ: хладни и излъчващи интелигентност. Тери пое дълбоко въздух и седна.

— Всъщност не става дума за академични въпроси. Дойдох от Оксфорд да поговорим за Брайън Идън.

Непроницаемите очи леко се разшириха, но добре изскубаните вежди над тях не издадоха никаква емоция, когато се повдигнаха въпросително.

— Прочетох показанията ви — каза Тери.

— Защо? — започна доктор Симпсън. Отне ѝ малко време да се окопити. — Как така сте прочели моите показания?

— Показаха ми ги поверително. Това е дълга история.

— Тогава какво да направя за вас? Изглежда, че сте в позиция, в която можете да питате каквото поискате — каза тя язвително.

— Няма да ви разобличавам, ако това имате предвид — каза Тери и се изчерви от яд. — Щом не искате да разговаряме, ще си тръгна — тя стана, но доктор Симпсън я накара да седне.

— Забравете това, което казах. Добре, питайте каквото ви интересува.

— Искам да знам как започна това нещо с Брайън?

— Нещо? Разбрах, че си аспирантка. Може ли да се изразяваш малко по-ясно?

— Имам предвид секса — каза Тери без заобикалки.

Доктор Симпсън кимна, отвори чекмеджето и извади пакет „Стивънсън“, преди да отговори. След кратко мълчание, тя предложи цигара на Тери, която също запали.

— Казваш секс — каза тя делово, — но не започнахме със секса, или поне не само с него. Това беше преди осемнайсет години — тя хвърли поглед на Тери, — тогава ти още си била в началното училище. Запознахме се в Оксфорд втората година от следването. Всички се интересувахме от романтиците. Групата ни се състоеше от високо интелигентни хора, които си личеше, че един ден ще станат научни работници, художници или нещо такова. Не можеш да си представиш как успокоява това, когато три четвърти от студентите бяха идиоти. А може и да можеш. Не те познавам. Както и да е, ние бяхме неразделни и като такива решихме да основем клуб — тя смукна от цигарата, загледа се нанякъде и започна да си спомня.

— Как се нарекохте? — попита Тери с любопитство.

— Парнасисти. Като онези, които живеят в Парнас, планината на музите.

— Моля продължете.

— Брайън беше движещата сила. Имам предвид, всеки виждаше, че той беше по-специален. Не заради това, че беше по-умен от останалите. Той имаше особено качество — дори знанията му бяха винаги по-творчески, по-ангажирани.

Тери не каза нищо. След малко доктор Симпсън продължи.

— Идеята беше да възродим правилата на романтиците.

Да живеем с непорочни чувства, както е казал Кийтс.

— Но по онова време всеки е живял така. Секс, наркотици и рокендрол.

— Да, хората играеха това. Но нашето беше по-различно. Първо, ние бяхме интелектуалци. Стиховете на поетите звучаха в ушите ни. Както ни припомняше Брайън, само преди сто години тълпи студенти в Оксфорд са се бунтували срещу забраната на една поема от Суинбърн.

Във всеки случай това бяха седемдесетте, не шестдесетте години. Модата на хипитата беше отминала, всички ние учехме в консервативни средни училища и когато постъпихме в Оксфорд, ни беше останало само едно носталгично чувство, че сме пропуснали партито. Наистина доста експериментирахме. Дори в нашата групичка всички си сменяхме партньорите по няколко пъти всеки семестър, докато не стигнахме момента, когато всеки беше спал с всички. И всички се дрогирахме. Но разликата между нас и възпитаниците на частните училища беше, че докато те смъркаха наркотици и пушеха марихуана, ние се дрогирахме с поезия и червено вино.

— И секс.