Тони Стронг - Убийство в Оксфорд

— Жена ти сигурно е бясна — отбеляза тя, като хвърли поглед на часовника. — Вече минава един часът.

— Женен съм за работата си отговори тихо той.

— В такъв случай може да вземете едно коте, инспекторе. То изисква много по-малко от една съпруга.

Той се засмя.

— Наричай ме Ричард.

— Ще те наричам, както искаш, ако вземеш едно от котетата.

— Съжалявам, но този въпрос не подлежи на обсъждане. В момента съм под наем. Къщата остана на съпругата ми.

— По дяволите, не знаех…

Той махна с ръка.

— Неотдавна се разделихме.

— И аз се разведох наскоро — тя се замисли за миг. — Остани тази нощ, Ричард. Ще хапнем нещо и после ще си легнем, като двойка възрастни, каквито всъщност сме.

Той примигна.

— Сигурна ли си?

— Никога не предлагам нещо, ако не съм сигурна.

— Ще звънна един телефон.

— Почакай — каза подозрително тя. — Мислех, че си свободен.

— Не съм — усмихна се той, — трябва да отменя патрулната кола.

— А пък аз — каза тя бързо, — ще отида за пердета.

— В много отношения — говореше Тери — криминалният роман не е роман. Когато през осемнайсети век романът бил създаден, той е бил напълно нова форма в литературата, дословно и автентично роман. Дотогава е господствал предположението, че авторът е бил длъжен да преразкаже истински истории и предания. Достоверността като художествено понятие дотогава не е съществувала — със сигурност няма да откриете автентичен сюжет при Шекспир или Чосър. Дори когато сюжетът не е бил използван преди това в литературата, като историята за Макбет, от писателя се е очаквало да покаже, че спазва определени общоприети изисквания към сюжета — правилата за формата на трагедията например, формулирани хиляда години по-рано от Аристотел.

Романистите са отрекли всичко това. Романите им — „Мол Фландърс“, „Робинзон Крузо“, „Клариса“ и т.н., са били истории за реални личности и единствената истина, която са признавали, е била истината от личните преживявания. С други думи те са казвали, че героят създава сюжета, вместо обратното — cogito, ergo sum, както е казал древният философ, вместо sum, ergo cogito. Но криминалният роман е нещо различно. Той е структурно построен, като основата е сюжетът и в крайна сметка е предсказуем. Това не е защото криминалните романи са лоши романи, а защото корените им могат да се проследят назад в една литературна традиция, много по-стара от романа, т.е., средновековния любовен роман.

Любовните романи са поетични разкази, но за времето си, те са били също, както холивудските касови хитове, разказвани на висок глас от странстващи трубадури, които са кипели от дворец на дворец и са поставяли пиеси, както киностудиите представят нов филм по цял свят. Подобно на романтичния герой, детективът е търсач, някой, който търси отговора на въпроса. И в хода на неговото търсене, той се сблъсква с различни изпитания, заблуди и врагове. За да премине през тях… за да ги разреши, ако така ви харесва повече, се изисква не толкова интелигентност, колкото проницателност, не само знание, а и самопознание. Достигането до самопознание, естествено, е действителната цел на търсенето, макар че отначало той може да не го осъзнава. Класически пример е рицарят, който намира Свещения граал, за да разбере, че след цялото му търсене той е щастлив да го остави там, където го е намерил. Предполагам, ви е позната трактовката на това от Елиът в „Четири квартета“:

Интерес предизвиква фактът, че самият Елиът е бил страстен привърженик на криминалната литература. Един от триковете му по време на вечерни пиршества е бил да смайва другите с изчерпателните си познания на калифорнийския закон, взет от романите на Реймънд Чандлър. И първият детектив на Чандлър се е казвал Малори, по името на автора на романтичния цикъл „Смъртта на Артур“.

Тери направи пауза, и отпи малко вода, докато оглеждаше редиците с места пред себе си. Както всички зали за лекции в катедрата по английска литература, зала 6А беше конструирана да побира около стотина нетърпеливи студенти. Около дванадесет се бяха събрали да я слушат, разпръснати по един или двама в огромната зала. Поне повечето от нейните студенти бяха дошли. Тя ги смяташе за нейни, макар че всъщност бяха на Редж. Не очакваше да дойдат повече, защото знаеше от собствен опит, че студентите по английска литература в Оксфорд имаха много по-интересни занимания за прекарване на времето си, отколкото да посещават лекции. Като плановик в рекламната агенция, тя редовно правеше презентации пред бордовете на международни компании, които се състояха от мъже, чиито месечни заплати заедно можеха да покрият разходите по тригодишното обучение в университета на тази група студенти, но днес тя беше доста нервна. Всъщност беше доволна, че нямаше повече слушатели. Но знаеше, че Мо, която седеше търпеливо отзад, щеше да сметне ограниченото присъствие за пълен провал.