Тони Стронг - Убийство в Оксфорд

Тери се опита да си спомни. По нейно време имаше един или двама азиатци, но те не говореха английски добре и с характерната за възрастта си надменност, тя не им обръщаше внимание.

— Новото място за професор ще бъде ли към „Сейнт Мери“? — попита тя.

— Не е задължително, макар че много бихме искали. Той вече плати дълга си към нас с една хубава музикална зала. А Мак Гилкрайст прави опити да издейства мястото за университета „Магдалена“.

— Мак Гилкрайст ли? Ходих на семинарите му. Още ли е марксист?

Редж кимна.

— При това краен. Разправят, че предлагал на студентите си безалкохолна бира вместо шери.

Тери не разбра дали се шегува.

— Няма ли екстремизмът да бъде проблем за доктор Чонг?

Редж пое дълбоко въздух.

— Тери, нима не знаеш нищо за политиката на Корея икономическите ѝ връзки с новата пазарна икономика на комунистически Китай?

Тери поклати глава отрицателно.

— Е, сега няма да ти ги разяснявам. Целта е да се разчуе, че университетът „Сейнт Мери“ се занимава с авторите на криминални романи. И затова искам те да са темата на твоите лекции. Ще се занимаеш, разбира се, само с мъртвите не сме изоставили критериите си. — Литературата, изучавана в Оксфорд, трябваше да е писана преди 1960, за да бъде включена в учебната програма. Университетът смяташе един писател за гений само ако беше мъртъв.

— Ще изнеса няколко лекции, макар че ще бъде по-добре, ако публикуваш нещо. Помолих Мак Гилкрайст да подготви списък на задължителната литература — той ѝ подаде един плик. Всичко много напомняше на инструктиране на тайни агенти. И тя осъзна, че на Редж му харесваше толкова именно заради това.

— От Мак Гилкрайст ли е? — попита тя, докато вземаше плика. — Твърде великодушно от негова страна.

— Разбира се. Вече не си в търговията, Тери. Тук всички работим само за една кауза — стремежа към знания, красота и добродетели.

Това, към което Редж се стремеше, бяха парите, а не красотата, помисли си Тери, но не го каза на глас.

— Като заговорихме за академици — тя вече ставаше да си тръгва, — познаваш ли Брайън Идън?

— Да. Той е жив пример за промените в университета. Невероятно брилянтен ум, още млад. Имаше време да чака за академичните си отличия, но тези дни отминаха, щом го настигна признанието. Изглежда добре и по телевизията.

Има много предложения от американските университети, но засега е лоялен към нас.

— Тази вечер съм у тях на парти. Той ми е съсед.

— Ще бъде забавно. Макар че, доколкото знам, той също иска да остане в сянка за известно време.

— Защо? — попита тя, но Редж не каза нищо повече.

Посочи ѝ площадката на стълбището, където един студент чакаше да бъде приет. Беше млад и притеснен, с тъмна коса и бледа кожа.

— Тери, познаваш ли Едуард? — запита я Редж.

— Не мисля.

Момчето се здрависа с нея и заби поглед в земята.

— Едуард ще се запише във втори курс. Ти ще му преподаваш, така че донякъде и двамата сте нови.

Младият мъж се смути още повече и се изчерви. Тери му се усмихна насърчително и го остави на Редж.

Тя излезе бавно от университета, като забеляза новата музикална зала, за която ѝ спомена Редж. Университетът „Сейнт Мери“ не беше най-фотогеничният в Оксфорд. Той имаше малък параклис, някогашна енорийска църква, обграден от няколко сгради от различни епохи, като пръстени по кората на дъб. Най-напред вътрешният четириъгълен двор, опасан от викториански стълби, облицовани с тухли. Там бяха стаите на Редж. Зад тях, почти флуоресцентни в сравнение с предишните, се издигаха общежитията от червени тухли. В тях живееха студентите от първи курс. Общежитията също бяха обградени от стъклени и метални конструкции, построени през последните години. Низ от арки и празни пространства водеха от един стил към друг, придавайки им порутен вид. Някои от дарителите се бяха опитали да разведрят обстановката с тухлени фонтани, но по-буйните студенти им намериха ново предназначение и това принуди университетската управа да ги запълни с пръст. Там откъдето преди бликаше вода и падаше на талази, сега имаше само плевели и треви. По времето на Тери беше обичайно да срещнеш шумни групи от американски туристи, убедени, че университетите в Оксфорд бяха с островърхи сгради и тихи градини. Те влизаха с камерите си в двора и след миг ги сваляха, невярващи на очите си. После си тръгваха.

Тери спря в преддверието да провери дали има вече пощенска кутия, където да получава пощата си. Бяха ѝ дали, но беше празна. Какво още трябваше да свърши? Много неща: къщата, работата по доктората ѝ, да постави бележка на магазина за котката, да прегледа списъка, който ѝ даде Редж. Тъй като беше наблизо, реши да се запише в библиотеката. Там трябваше да положиш отживялата клетва да не палиш огън в нея, нещо като средновековно „пушенето забранено“. Но по-добре да отиде първо в полицията. Тя енергично се отправи към полицейското управление „Сейнт Олдгейт“.