Никки Френч - Натрапчиви мисли за петък

— Мразя крайбрежния булевард — обади се Фрида. — Това са силни думи.

— В миналото по брега е имало дървени колиби. Докове, кейове и пристани. После всичко било унищожено, изграден бил речен насип и се появил този крайбрежен булевард, сякаш Лондон обърнал гръб на реката, преструвайки се, че не я забелязва.

— Но това е било толкова отдавна.

— Един ден дигата и крайбрежният булевард ще бъдат разрушени по цялото протежение на реката от Челси до Блекфрайърс и отново ще има речен бряг.

— От това изобщо не ми става ясно защо поиска да се срещнем точно тук.

— Исках да бъде близо до реката, но не в центъра на някой пазар или в крайречна кръчма.

— Крайречна кръчма? Звучи примамливо — отбеляза Карлсън.

— Някой друг път.

— Това заради Санди ли е?

— Виж, ние може би никога няма да узнаем от кое място е бил хвърлен в Темза.

— Франк проговорил ли е?

— Доколкото чух, не е направил никакви изявления.

— Това има ли значение?

— От правна гледна точка ли? Вероятно не. Но за Саша има значение. А също и за сестрата на Санди.

— А за теб?

— Каквото и да каже Франк, то няма да направи нещата по-хубави или по-малко ужасни. Мисълта за мъртвото тяло на Санди, което се е носило по реката през всичките онези дни и нощи, е достатъчно ужасяваща. Но още по-болезнена е мисълта за онова, през което е трябвало да мине приживе.

— И въпреки това реши да дойдеш тук?

— Да. За да му кажа „сбогом“, още едно „сбогом“. Странно, нали?

— Тогава какво правя аз тук?

— Исках да кажа „сбогом“ на Санди, а на теб — „извинявай“.

— Не е нужно да ми се извиняваш.

Карлсън забеляза, че Фрида едва не се разсмя — нещо, което не я беше виждал да прави от доста дълго време.

— Нима? Заради мен те отстраниха от работа и едва не те уволниха. Искам да ти се извиня и за стаята на Бела и Майки.

— Едва ли някога ще им кажа защо е била пребоядисана. Мисля, че ти дължа благодарност, задето ме върнаха отново на работа.

— Като че ли не се радваш много.

Настъпи мълчание.

— Когато ми съобщиха новината — каза накрая Карлсън, — се почувствах така, сякаш съм се събудил от сън и съм станал от леглото, но ме болят всички мускули и се питам дали ще мога да започна деня.

— Като че ли отново ти дължа извинение.

— Не, разбира се — отвърна Карлсън. — Винаги трябва да сме в състояние да започнем деня. Не можем вечно да спим. Впрочем опитах се да проуча въпросния г-н Левин.

— Какво откри?

— Нищо. Абсолютно нищо.

— Какво означава това?

— Не съм сигурен. Някой някога предупреждавал ли те е за риска да дължиш услуга на човек, когото не познаваш?

— Може би.

Двамата се загледаха мълчаливо във водите на Темза.

— Понякога ми се иска да живея близо до някоя река — каза Карлсън.

— Не съм сигурна, че би ми харесало да живея край река.

— Защо?

— Не знам — отвърна Фрида. — Обичам да се разхождам край реки, да следвам течението им. Но да живея близо до някоя река би било същото като да живея до някоя дълбока пропаст. Човек винаги се пита какво има на дъното й. А реката дори е по-опасна, защото се движи и винаги е готова да те дръпне и да те отнесе.

Карлсън поклати глава, смеейки се.

— Фрида. Това е само река.

Няколко мили по-надолу Джоузеф и Марти седяха в една кръчма недалеч от къщата в Белсайз Парк, по която бяха работили в продължение на месеци и която вече беше готова.

— Свършихме добра работа — каза Джоузеф, надигайки втора халба с бира. Той тайно измъкна от джоба си бутилка водка и отпи голяма глътка, след което я подаде на Марти. — Страхотна работа.

— Аха — съгласи се Марти. Той опря гърлото на бутилката в устата си и я надигна. Широка татуировка се раздвижи с мускулите на ръката му от китката нагоре. — Така или иначе уплътнихме лятото.

— Лятото още не е свършило — възрази Джоузеф. — В Украйна сега горещо, много горещо, има бури.

— Украйна. Ти оттам ли си?

— Да, там мой дом. Киев.

— Много е далеч — каза някак разсеяно Марти.

— В момента там е много неспокойно. Сражения и смърт. Но иначе много красиво. Много гори.

Известно време те седяха мълчаливо и пиеха.

— Там са синовете ми — наруши мълчанието Джоузеф. — Две момчета, които растат без мен.

— Трябва да ти е доста тежко.

— Ти имаш ли синове?

— Едно момче, което се казва Мат. Малко момче с червена коса. Но вече не го виждам.

— Наистина ли? Значи и на теб ти е трудно.

— Да. Но е по-добре човек да е свободен.

— Така ли мислиш? Да си свободен значи да си сам.