Никки Френч - Натрапчиви мисли за петък

— Експериментът се провали. Накрая се отказах.

— „Неврологични аномалии“. Това беше вашата област, нали?

— И все още е.

— Веднъж-два пъти си мислех да ви потърся за експертно мнение.

Бериман прибра фенерчето в джоба си.

— Трябваше да ми се обадите — отвърна той. — Иначе сте добре. Освен… — Той потърка бузата си. — Казахте, че последния път, когато се видяхме, сте се озовали в болницата. Сега отново сте тук. Аз не обичам кръв. Ето защо се ориентирах към неврологията.

— Не исках това да се случи.

— Вие сте психотерапевт, нали?

— Да.

— Нали според психотерапевтите за всичко си има причина?

— Не, грешите.

— Очевидно съм се объркал.

— И така, приключихте ли?

— Вие сигурно сте в шок след случилото се. Ще трябва да ви държим под наблюдение.

Фрида се изправи.

— Не. Нямам повече работа тук.

— Вие наистина ли смятате да си тръгнете?

— Да. Аз живея само на няколко минути път оттук.

— Не можете да тръгнете по улиците в този вид.

— Всичко ще бъде наред.

Бериман поклати глава неодобрително.

— Ще ви дам една лабораторна престилка. И ще ви придружа до вкъщи.

— Нямам нужда от това.

— Ще ви придружа до дома ви, което ще ми даде възможност да преценя какво е психологическото ви състояние. Ще трябва да се съгласите или насила ще ви задържа за наблюдение.

— Не можете да направите това.

— Цялата сте изцапана с кръв. Тук са ви докарали с линейка от местопрестъпление. Искате ли да се обзаложим?

— Добре — отстъпи Фрида. — Съгласна съм на всичко, при условие че ме пуснете да си тръгна.

Джоузеф беше поливал редовно цветята и беше хранил котарака, но навсякъде имаше тънък слой прах, а в стаите миришеше на застояло, тъй като прозорците бяха останали затворени през горещите летни седмици, докато Фрида я нямаше.

Бавно и методично тя се зае да приведе къщата в ред: изчисти с прахосмукачката, излъска всички повърхности, изкорени бурените в задния двор. Отнесе всички дрехи, които беше носила като „Карла“, в благотворителния магазин на няколко преки от дома й и сложи чисти хавлиени кърпи. Хладилникът беше празен, с изключение на буркан с маслинова паста и яйца, чийто срок на годност беше изтекъл, и тя ги изхвърли в кофата за боклук. Отиде до близкия магазин и си купи достатъчно продукти за следващите няколко дни: мляко, масло, хляб, салати и сицилиански домати, солено синьо сирене, пушена сьомга, която смяташе да хапне за вечеря, малини и малка кофичка сметана. С нетърпение очакваше вечерта, когато щеше да седне сама в чистата си и подредена къща, а котаракът щеше да се сгуши в краката й.

Когато се прибра, се качи в кабинета си на най-горния етаж и написа имейли до пациентите си, в които им съобщаваше, че е готова отново да започне работа следващата седмица и че ако те желаят да се върнат, ще трябва да я известят. Преди още да успее да изпрати всичките съобщения, се получи отговор от Джо Франклин, който съдържаше едно кратко „Да!“. Тя записа името му в работния си дневник в дните, в които той обичайно я посещаваше.

В три часа същия следобед Фрида излезе и взе метрото от Уорън Стрийт до Хайбъри и Излингтън, а останалата част от пътя измина пеша. Вървеше по-бавно от обикновено, съзнавайки, че отлага мига, в който щеше да потропа на вратата на Саша.

Вратата се отвори със замах и пред нея застана Рубен, разтворил широко ръце. Тя пристъпи към него и той я взе в прегръдките си, рошейки късата й коса и бърборейки развълнувано, че тя най-после се е завърнала. Зад него се чуха бързи леки стъпки и на прага се появи Итън. Той беше облечен с къси червени панталонки и синя тениска, а в ръката си държеше сладолед, който беше започнал да се топи.

— Фрида! — извика Итън. — С Джоузеф и Марти ще направим къщичка за жаби.

— Къщичка за жаби?

— Да. В нея ще живеят жаби. — Част от сладоледа цопна на пода. Итън бързо облиза вафлената фунийка.

— Кой е Марти?

— Той работи с Джоузеф — обади се Рубен. — Итън много го харесва.

— Разбирам. Къде е Джоузеф?

— Тук съм — каза Джоузеф, слизайки надолу по стълбите. Той пристъпи към нея и за момент сякаш не можеше да намери подходящите думи. Кафявите му очи я гледаха съсредоточено. — И много, много радостен да те видя.

— Благодаря ти, Джоузеф. — Фрида взе голямата му мазолеста длан и я стисна с две ръце. — Как е Саша?

Джоузеф хвърли поглед към Итън, после отново погледна към Фрида и бавно поклати глава.

— Лежи в леглото.

— Мама е болна, но само малко — обясни Итън.