Джей Баркер - Шестото покварено дете

Когато тирадата на Бишъп свърши, се чу звуков сигнал. За секунда всички бяха забравили, че слушат гласова поща.

Портър се пресегна и натисна бутона за край на разговора.

– Закарай ме в управлението.

Окръжният прокурор отказа да свали белезниците на Портър. Не че на Портър му пукаше, но преминаването му през коридорите на управлението на чикагската полиция предизвика много втренчени погледи. Повечето се извръщаха настрани, когато очите им се срещнеха, но имаше и такива, които продължаваха да го наблюдават с презрение. Всички го гледаха така, все едно е повреден.

Медиите го бяха разпънали на кръст – не само го обвиняваха за първоначалното бягство на Бишъп, а раздухаха и епизода, в който Бишъп изръси онази глупост за операцията под прикритие. Когато информацията, оставена от Клозовски, излезе на бял свят, хората започнаха да виждат Бишъп като някакъв герой. Оформиха се два лагера – такива, които заемаха страната на Бишъп и смятаха, че Портър го е натопил, и малцината, които вярваха, че Портър е невинен. Но дори и хората от втората група най-вероятно бяха напуснали потъващия кораб след оправдателната присъда на Бишъп. Портър бе сигурен, че вината за това също ще бъде стоварена върху него – във всеки случай, повечето му колеги очевидно смятаха така. Беше прецакал разследването. Беше загубил бдителност и бе оставил Бишъп да го направи на глупак. Онова, което медиите казваха, не беше важно. Беше се провалил като ченге.

Портър се вмъкна в асансьора заедно с Пул, окръжния прокурор, Далтън и Хеслинг.

Когато стигнаха до мазето и вратата се отвори, в коридора срещу тях стоеше Наш.

Портър не го бе виждал от процеса. Не бяха разговаряли повече от месец.

– Брайън.

– Здрасти.

Наш огледа Портър – оранжевия гащеризон, белезниците и веригите на краката.

– Поне да се бяха бръкнали малко за маска като на Ханибал Лектър и количка, че да е пълна картинката.

Групичката излезе от асансьора. Вратите се затвориха зад тях.

Наш сведе очи към обувките си, сетне отново погледна Портър:

Пул ми се обади снощи и ме информира за всичко, което е открил. Искам да знаеш, че двамата с Клеър винаги сме вярвали, че си невинен. Искахме да говорим с теб, но…

Далтън се прокашля:

– Забраних им. Не само на тях – на целия отдел. Докато не изясним всички факти. От присъдата ти за организирането на бягството от затвора в Ню Орлиънс остават само още три дни. – Той хвърли бърз поглед към окръжния прокурор. – В светлината на новооткритите доказателства не мога да си представя, че някой би решил да повдига допълнителни обвинения. Ще дадем общо изявление, ще се оправя с медиите…

Портър не му обърна внимание и се усмихна на Наш:

– Хм, вие двамата с Клеър, значи?

– Аха, ние с Клеър.

В деня, в който Клозовски се самоуби, нещо в Наш умря. Нещо умря във всеки от тях. Портър се радваше, че двамата са намерили поне някакво щастие заедно. В края на краищата именно това щеше да ги изведе до другата страна.

– Тя тук ли е?

Наш кимна към коридора:

– Беше в Щаба, събираше нещата. Като няма разследваща група, няма вече и причина да сме в мазето. Връщаме се на бюрата си горе. Преди малко се качи да поговори с някакъв, който дошъл и искал да се срещне с теб. Доста такива има напоследък. Повечето са някакви особняци.

– Ще поискаш да видиш това – каза Портър, вглеждайки се в коридора.

– Да видя какво?

Пул трябваше да отключи вратата, федералните бяха сменили ключалката на временния си офис срещу Щаба скоро след като Портър бе откраднал досието на Макинли. Въпреки че по-голямата част от свързаните със случая материали вече бяха преместени в полевия офис, не бяха опразнили напълно мястото.

В мига, в който Пул отвори вратата, миризмата ги връхлетя. Лека, но нямаше съмнение, че е там. Хеслинг сбърчи нос. Пул влезе в стаята и щракна ключа за осветлението.

Портър закрачи към задния ляв ъгъл на помещението. Веригите му подрънкваха. Обърна се към Наш:

– Помогни ми да преместим бюрото.

– Мистериозното петно?

Портър кимна.

Всеки хвана по един ъгъл на тежкото метално бюро и с общи усилия го преместиха няколко крачки вдясно.

Петното върху жълтеникавокафявия марокански килим беше около трийсетина сантиметра в диаметър и бе там от години. В никакъв случай не беше единственото петно по подовете на управлението. Ремонтите все остава накрая в списъка с разходи в градския бюджет. Миризмата се появяваше и изчезваше периодично, като най-лоши бяха летните месеци. Нямаше начин да се опише – някаква смесица между скункс, мокра вълна и вкиснато мляко. Портър бе похарчил от своите пари за препарат за премахване на петна. Това като че ли помогна за няколко дни, но после смрадта се бе завърнала. Преместиха бюрото върху петното, добавиха няколко кашона и се заеха с други, по-належащи неща. Когато федералните бяха заели помещението, със сигурност нямаха причина да се занимават с него.