Джей Баркер - Шестото покварено дете

– Кога?

Пул нямаше отговор на този въпрос.

– Искате да кажете, че е още жива?

Стаята потъна в мълчание.

Пул извади библиотечната книга от куфарчето си. Тънко томче, не повече от стотина страници. Плъзна го по масата към Портър.

– Открихме я в апартамента ти сред няколко други с твърди корици.

Портър придърпа книгата.

– Онези бяха на Хедър. Обожаваше да чете. Тази обаче никога не съм я виждал. – Той кимна към парчетата гипсокартон: – Тези стихотворения включени ли са?

Пул кимна:

– Всичките. Отбелязал съм страниците. Отвори я.

Портър я отвори. Продължаваше да не схваща. Обърна на първата страница с подвито ъгълче – стихотворението на Емили Дикинсън, озаглавено „Каретата“. Някой бе нарисувал с черен маркер огромна осморка на цялата страница. Когато прелисти книгата, Портър откри, че на всички отбелязани от Пул страници е изрисуван същият символ.

– Символът на безкрайността – каза с равен глас Портър. – Татуировката. – Той погледна Пул: – Какво означава?

Пул сви рамене:

– Не знаем.

Бишъп бе татуирал същия символ върху лявата китка на Емъри Конърс. Откриха го и върху Джейкъб Китнър, и върху жената, която Портър познаваше като Сара Уернър, и върху останалите.

Никой не продума доста дълго.

– Има и още – обади се най-накрая Пул. Той се пресегна към куфарчето си и извади мобилния телефон с визитката на Портър, залепена за гърба му. Онзи, който Бишъп бе оставил за Портър в старото бюро с ролетен капак в къщата на Финики. Беше в найлоново пликче за веществени доказателства.

– Това е моят телефон. Бишъп го взе, когато ме удари. – Пул се поколеба за момент, след това допълни. – Когато го заредих и то включих тази сутрин, имаше съобщение. Ново. От теб.

Портър се наведе напред:

– Може ли да го видя?

Пул погледна окръжния прокурор, който кимна. Извади телефона от пликчето и го подаде на Портър.

Дъхът на Портър заседна в гърлото му.

Съобщението гласеше: „Липсват ми обажданията ти, Сам.“

Портър откри, че му е трудно да произнесе дори една дума.

– Това… това е номерът на стария телефон на Хедър.

– Съпругата ти? – попита Далтън.

Портър кимна:

– След като почина, звънях на този номер само за да чуя съобщението на гласовата ѝ поща. За да чуя гласа ѝ. Аз… Закрих номера ѝ преди месеци.

И преди някой да го спре, той набра номера на екрана и включи на високоговорител. Телефонът не иззвъня, а директно се прехвърли на гласова поща. Този път обаче от другата страна не се разнесе познатият до болка глас на Хедър.

Този път гласът беше на Бишъп.

– Здравей, Сам. Никога не получих възможността да ти кажа „сбогом“ и искам да ти се извиня за това. Беше грубо и неучтиво, а родителите ми не са ме възпитавали така. Зададе ми въпрос на паркинга на хотел „Гийон“, нещо, което усещам, че трябва да обсъдим сега, когато вече времето позволява. Тогава бях малко притиснат от обстоятелствата, но след като всичко вече е зад нас, включително неприятните подробности около процеса, можем да разговаряме колкото си поискаме. А аз с най-голямо удоволствие бих си поприказвал с теб, Сам. Попита ме кой си ти за мен. Предполагам, че след всичко, през което преминахме заедно, очакваш доста сложен отговор на този простичък въпрос. Но да ти кажа честно, отговорът също е много елементарен. Кой си ти за мен? Ти си нищо, Сам. Ти си никой. Ти си една мръсна избеляла визитка, която Теган откри на пода на вана, принадлежащ на партньора ти. Ти си човекът, който можеше да помогне, но не го стори. Ти си човекът, който поглеждаше встрани тогава, когато трябваше да гледа напред. Ти не си нищо друго, освен начин да сложим край. Наказанието ти ще бъде да прекараш остатъка от живота си, осъзнавайки какво е причинило бездействието ти. Всеки път когато застанеш пред надгробния камък на Хедър, искам да помниш едно простичко нещо. Че ти си онзи, който я вкара в гроба.

Портър се чувстваше така, все едно се смалява и потъва в стола. В гърлото му бе заседнала буца.

Всички очи бяха насочени към телефона, където Бишъп продължаваше:

– Важно е да разбереш какво значи загуба, Сам. Важно е да го разбереш по същия начин, по който и аз го узнах. Родителите ми ги няма. Либи Макинли, единствения човек на света, за когото ме е било грижа, го няма. Невестулката, Винсънт, Пол, Теган, Кристина… всичките ги няма. Хлапето – Клозовски… той даде живота си в името на тяхната памет. Няма по-велика саможертва от това. И него вече го няма. Може да си мислиш, че не изпитвам болка, Сам, но не е така. Всеки път щом затворя очи, чувам как Либи плаче. Все още мога да усетя вкуса на солта от сълзите ѝ по пръстите си. Събуждам се посред нощ и усещам ръката ѝ, уловила моята, в онзи кратък миг между дрямката и пробуждането. След това отново я няма. Отново съм сам. Ти си благословен със забрава, но аз не притежавам подобен дар. Времето, което ти се губи, са моите най-мрачни спомени, затова не искам да страдам в самота. Искам да си спомниш. Нуждая се от това. И ти ще си спомниш, Сам. Заради мен. Както и заради всички останали, които изгубихме. И тогава вече ще може да страдаме заедно. Оставих ти нещо, Сам. Липсващото парче от пъзела. Твоята собствена бяла кутийка, привързана с черна лентичка. Честно казано, изненадан съм, че още не сте я открили. Предполагам, по-добре е да се шегуваме със смрадта, отколкото да сме хората, които ще трябва да я разчистват. По-добре да игнорираме гадните неща в живота, отколкото да се изправяме пред тях. Не за пръв път обръщаш гръб, Сам. Вероятно не и за последен. Може би следващия път поне ще поспреш за малко, преди да си тръгнеш.