Алан Уильямс - Архивът на Берия

— Чудесно е, едно наистина пазарно заглавие. То ще ви донесе добри пари, мистър Мъскин.

— Е, щом възнамеряваме да заложим на него три милиона долара, надявам се да е така! — откликна Мъскин, обръщайки се към руснака със самодоволната усмивка на познавач.

Детвайлер прочете договора с бързо професионално око. Той зададе няколко въпроса, но адвокатите на Уитмор не бяха оставили никакви празноти и накрая швейцарецът беше удовлетворен. Той подаде договора обратно на Мъскин, който го нареди до останалите три екземпляра върху масичката за кафе. След това седна и се усмихна на Грегъри.

— Така! Сега останалата част от стоката.

Руснакът кимна. Детвайлер влезе в спалнята и се върна с едно куфарче, от което извади пакет, увит в кафява хартия.

— Желаете ли да видите съдържанието?

Мъскин сви рамене.

— Само заради протокола.

Грегъри скъса лепенките, разтвори кафявата опаковка и показа на Мъскин грубата пожълтяла хартия на вече познатия неразбираем ръкопис, избеляла и разграфена на две, тук-там с поправки с молив.

— Не бихте ли желали първо да ви го преведем?

Мъскин се изсмя:

— Мисля, че на този етап ще трябва просто да се доверя на думата ви. Той вдигна купчината листа, както си беше с опаковката, и я сложи в куфарчето си. След това се облегна назад и извади една златна писалка. — И така подписите, господа.

Подписаха последователно — Мъскин, Грегъри, после Детвайлер: първо горния екземпляр с червена лента, след това трите копия на по-тънка хартия, които подписаха в същата последователност. Мъскин си отбеляза, че Грегъри изписва прекалено четливо името си за нормален подпис.

Когато приключиха, руснакът предложи нова бутилка шампанско. Мъскин погледна часовника си. Беше почти един.

— Не искам да прозвучи грубо, Джон, но трябва да обядвам с един от нашите автори, който живее край езерото. Вече закъснявам! — Докато говореше, ръцете му бързо събираха договорите, като оставиха един екземпляр за Детвайлер. — Нали ще ме извините? И не мислете прекалено лоши неща за нашите груби американски делови нрави: всъщност всички ние сме меки и нежни като ангели! — Той протегна ръка. — Беше ми приятно да поработим с вас, мистър Грегъри.

От креслото си, разположено срещу асансьорите във фоайето, Жадо видя излизащия Мъскин, но не направи никакъв опит да го последва. Указанията бяха да се увери, че първият обект, Мъскин, е провел срещата си с Детвайлер в „Отел Дьо Лак“ във Веве. След това трябваше да поеме наблюдението на другия обект, който се бе качил в апартамента на Детвайлер половин час преди пристигането на първия. По уговорка с управителя служителят на рецепцията щеше да го информира незабавно за появата му.

Жадо чакаше вече час и четирийсет минути, когато Грегъри най-сетне се показа. През това време преследвачът бе инструктирал служителя на рецепцията да засече всички телефонни обаждания от и до апартамент 334. Бяха общо две, и двете до Цюрих. Жадо провери в службата си в Женева и научи, че това са домашният и служебният номер на Детвайлер.

В два без петнайсет служителят от рецепцията се приближи, за да му каже, че таксито го чака — уговореният сигнал, че неговият втори субект се е появил. Инструкциите на Жадо бяха да установи в кой хотел ще отседне или през кой граничен пункт ще излезе и да установи самоличността му, както и всичките му особени белези. В тези инструкции не влизаше непрекъснато наблюдение над обекта.

Той се измъкна навън и влезе в колата си, като очакваше, че мъжът ще вземе такси. Вместо това обектът тръгна бавно по брега на езерото и спря пред кейчето за туристическите корабчета, които кръстосваха между Женева и Шильон. Едно от тях беше пристанало и палубата му гъмжеше от излетници.

Човекът погледна часовника си, след това сякаш се поколеба. Жадо го задмина с колата и паркира малко по-нататък под дърветата. В огледалото видя, че обектът гледа към езерото, където друго корабче се приближаваше откъм Шильон. Мъжът сякаш внезапно взе решение, стъпи на кея и се качи на борда. Преди Жадо да стигне до него, второто корабче спря, пътниците се засуетиха във всички посоки и Жадо в един миг изгуби човека от погледа си. Той си запробива път през навалицата и блъсна някаква жена с кошница. Тя му кресна нещо на немски и Жадо, по природа плах човек, загуби пет жизненоважни секунди, за да се извини. Тълпата пътници вече се оттичаше. Второто корабче наду свирката и Жадо отново съгледа обекта. Беше се качил на него, като междувременно бе нахлупил твърде малка за главата му барета. Но маскировката бе свършила работа за момента и Жадо се замисли дали е била преднамерена, докато отново си запробива път напред, стиснал полицейската си карта в ръка. Успя да прескочи разстоянието между двата борда. Двигателите бумтяха, корабчета вече се отдалечаваха едно от друго и тогава пред очите на Жадо обектът бързо отиде към кърмата и със слонска пъргавина скочи през парапета върху палубата на другото параходче, все още долепено с единия борд до пристанищната платформа.