Джеймс Паттерсон - Алекс Крос, бягай

От мястото, където бе паркирал на Пета улица, виждаше входната врата на дома на Алекс. От него все още нямаше и следа, но щеше да се появи всеки момент. Колата му бе точно отпред, до тротоара. Беше оставил вратата широко отворена, когато влезе вътре преди броени минути.

Джудиче държеше беретата навътре в ръкава на сакото си, за да не се вижда. На улицата имаше няколко души. Мъж подстригваше живия си плет. Жена с две малки деца, които караха триколките си по тротоара. Все още нямаше смисъл да привлича внимание върху себе си. Когато това се случеше, щеше да бъде някъде на открито и щеше да има елемент на изненада.

Това не бяха нито времето, нито мястото, нито методът, които Джудиче би избрал, но вече нямаше значение. Бе станал алчен. Позволи си удоволствието да наблюдава страданието на Алекс един ден повече, точно колкото му трябваше да свърже последните няколко точки.

Но може би така беше по-добре. Всъщност може би точно така трябваше да се случи, помисли си Джудиче, докато наблюдаваше входната врата. Алекс щеше да получи куршум в мозъка точно тук, на тази улица, където се бе опитвал толкова упорито — и толкова напразно — да опази скъпото си семейство.

А когато това се случеше, детектив Алекс Крос, образцов служител на Главното полицейско управление, щеше съвсем сам, без чужда помощ, окончателно да докаже собствената си некадърност пред целия свят.

Добре тогава, помисли си Джудиче. Алекс тръгваше да го търси? Е, нямаше да се наложи да търси много далеч.

— Не го прави, Алекс!

Едва когато Бри ме последва на задната веранда, си спомних, че влязох през входната врата. Обикновено заобикалях и паркирах в гаража — но в днешния ден нямаше нищо обикновено.

Когато се обърнах, стоях точно срещу нея.

— Дай ми само трийсет секунди — каза тя. — Ще кажа на Сампсън да докладва случая. А после идвам с теб. Поне това направи за мен.

Хващаше се за сламки. Може би се надяваше, че в колата ще успее да ме разубеди.

— Да, добре — отвърнах. — Ще те чакам отпред.

— Хубаво. — Тя ме погледна още веднъж, преди да изтича обратно в къщата. — Идвам веднага.

Всъщност нямах никакво намерение да чакам Бри. Каквото и да се случеше с Джудиче, то щеше да е само между нас двамата. Нямаше смисъл да намесвам и нея. Или когото и да било другиго всъщност.

Минах по тясната пътека между нашия двор и съседския и излязох през тяхната врата на Пета улица, където бях паркирал. Не погледнах назад нито веднъж. Просто влязох в колата, стартирах двигателя и завъртях волана. Всъщност, ако не бях погледнал в огледалото за обратно виждане, изобщо нямаше да видя Джудиче. Стоеше точно по средата на улицата и вдигна ръка в моята посока точно когато го забелязах. Не видях самия пистолет, но веднага разпознах позата.

Свърнах рязко вляво и в същия момент задното стъкло се пръсна на ситни парченца. Когато отново вдигнах поглед, Джудиче тичаше. Идваше право към мен с насочен пистолет.

С разтуптяно сърце се претърколих на седалката, отворих пътническата врата и се свлякох на улицата. Извадих глока си и надникнах иззад вратата. Джудиче скъсяваше разстоянието помежду ни. Личеше, че е добре обучен. Не сипеше безразборно куршуми, а изчакваше за точен изстрел.

Аз също. По улицата пищяха хора и тичаха в различни посоки. От такова разстояние не можех да си позволя да стрелям напосоки. Ако не го улучех, можеше да пострада някой друг.

Джудиче нямаше подобен проблем. Веднага щом ме забеляза над пътническата врата, отново опита, този път с бърз двоен изстрел. Приклекнах ниско долу и чух как куршумите глухо удариха вратата.

Все още чувах как зад гърба ми тичаха хора. Ситуацията щеше да се влоши още повече, ако не направех нещо.

Осланяйки се основно на инстинкта си, започнах да се придвижвам към предната част на колата, без да се изправям. Може би — съвсем случайно — бих могъл да хвана Джудиче неподготвен, когато се приближеше достатъчно, за да стрелям на сигурно.

Заобиколих отпред и рискувах да хвърля още един поглед. Беше точно пред мен, на десетина метра разстояние, и продължаваше да тича. Край. Единият от двама ни беше пътник.

Изправих се рязко, стиснал с две ръце пистолета и готов за стрелба — но така и не стигнах дотам. В далечината отекна друг изстрел.

Джудиче се препъна и падна по очи на улицата с изпънати напред ръце. Дори не се опита да омекоти удара.

— Алекс!

Вдигнах поглед и видях Бри да тича надолу по стълбите от къщата ни. И нейният „Глок 19“ бе в ръцете ѝ, все още насочен към мястото, където лежеше Джудиче.