Джеймс Паттерсон - Алекс Крос, бягай

Нана си легна рано, но двамата с Бри стояхме до късно на тавана и си говорихме с часове. Част от мен би искала да каже, че все още не мислех за разследването на този случай, но си го мислех. Бри също. Бяхме толкова дълбоко въвлечени в издирването на Ава, та ми се струваше, че вече имахме подробен план на местата, където да започнем с въпросите.

— Някой ѝ е давал наркотици, някой ѝ е причинил това… който и да е той, ще го открием — каза Бри. — И ще си плати, Алекс. Можеш да си сигурен в това.

Бри бе най-силната от всички ни в онази нощ. В известен смисъл тя бе станала оста на нашето семейство, за която дори не сме знаели, че липсва, преди да се появи. Обиквам я повече всеки път, когато се замисля за това.

— Благодаря ти — казах ѝ. — Благодаря ти, че си моя съпруга. И че се появи в живота ми точно когато имах най-голяма нужда от теб. Не знам дали щях да успея да…

— Разбира се, че щеше да успееш. Успявал си години наред. Но съм доволна, че сега и аз съм тук. Обичам те, Алекс. Обичам това семейство. И това никога няма да се промени.

Когато най-после легнахме, се любихме и дори си поплакахме още малко, докато накрая се унесохме, притиснати плътно един до друг.

Чак докато заспим, точно като Али.

На другия ден двамата с Бри действахме на смени. Аз останах вкъщи с Нана и децата, а тя излезе, за да разговаря с колкото се може повече хора в училището на Ава.

Когато се върна, всички обядвахме заедно, макар че никой не бе особено гладен. Следобед излязох аз. Технически бях в отпуск по семейни причини, затова оставих пистолета си вкъщи, но взех значката.

Една от първите ми спирки бе „Хауърд Хаус“. Бях говорил със Сунита, управителката, и тя се съгласи да свика общо събрание същия ден, веднага след училище. Когато пристигнах, всичките единайсет момичета вече чакаха с персонала във всекидневната.

Те знаеха за смъртта на Ава, видях и сълзи в очите на повечето от тях, но всички се бяха взели в ръце, когато се изправих пред тях. Това ми напомни за Ава — изглеждаха толкова напрегнати в старанието си да прикрият емоциите си.

— Знам, че вече сте отговорили на някои от тези въпроси — казах на групата. — Но искам отново да си помислите. Някой спомня ли си нещо друго от деня, в който изчезна Ава? Нещо, за което не сте се сетили преди или оттогава насам?

В отговор получих пълно мълчание. Отчасти това се дължеше на факта, че вече бяхме говорили за това. Но имаше и друга причина. На улицата, там, откъдето идваха много от тези момичета, съществува неписано правило. Границата между помощта и доносничеството е сива, в най-добрия случай. Затова просто си дръж устата — затворена за по-сигурно, особено ако има страничен слушател. Отвън изглеждаше като апатия, но аз знаех, че в това имаше нещо много по-сложно.

Зададох още няколко общи въпроса, но не стигнах доникъде, затова реших да пробвам с разговори на четири очи. Сунита ми позволи да използвам нейния кабинет и водеше момичетата при мен едно след друго.

Неса, съквартирантката на Ава, беше пета поред. Забелязах, че отново бе плакала, макар да се опитваше да го скрие.

Освен това още от вратата усетих, че нещо я тревожеше.

Седяхме един до друг на сгъваеми столове от една и съща страна на бюрото на Сунита. Неса държеше краката си изпружени в пространството помежду ни и гледаше повече към телефона си, отколкото към мен, докато го премяташе в ръка.

— Изглеждаш напрегната — казах.

Когато започна да говори, избягваше да ме гледа в очите.

— Само да кажа, че не съм се опитвала да крия нищо предишния път, нали? — каза. — Даже се опитах донякъде да те попитам за това, когато беше тук.

Напрегнах паметта си да си спомня всичко от предишната ни среща на верандата отвън. Беше ни снимала, това поне помнех, но нищо повече.

— Да ме попиташ за какво? — казах.

— Е, не точно да те попитам — отвърна тя.

— Хайде, Неса. Изплюй камъчето. За какво изобщо говорим в момента?

— За гаджето на Ава, за това говорим. Тя все разправяше как не означавал нищо за нея, но мен ако питаш, просто се срамуваше. Това гадже беше дъртак .

— Кой е той? — попитах. — Къде се е запознала с него?

Неса сви рамене и накупи устни.

— Просто каза, че името му било Ръсел. Той я снабдяваше с дрогата.

Това име, Ръсел, ме разтърси внезапно като токов удар. Възможно ли беше това да е нашият Ръсел? Същият загадъчен приятел, когото издирвахме в случая с Елизабет Райли? Похитителят на Ребека Райли?