Джеймс Паттерсон - Алекс Крос, бягай

До седем сутринта бях написал пълно обяснение за събитията от последните двайсети четири часа и го предадох на старши полицай Хайзенга, когато дойде на работа. Тя вече бе говорила с Валенте и изглеждаше в прекрасно настроение, а това не се бе случвало от седмици.

Още по-добре, тъй като трябваше да ѝ предам доклада си и да я помоля за няколко дни отпуск. На един дъх.

— Знам, че съвсем скоро се върнах — казах. — Но Ава я няма от няколко дни и…

За моя радост Хайзенга го прие съвсем спокойно. Махна към вратата с папката, която току-що ѝ бях дал, и каза:

— Тръгвай, преди да съм променила решението си. Намери момичето си и се върни тук веднага щом можеш. И дръж телефона си включен!

Очаквах десетки обаждания днес, с половин милион въпроси относно Крийм и Бергман, но това поне ми предоставяше онзи промеждутък от време, който ми беше нужен, за да подредя приоритетите си.

Първа спирка — вкъщи.

Излязох от управлението и се отбих у дома, колкото да видя децата, преди да тръгнат на училище. „Изтощен“ не бе точната дума. В един момент нещата преминават отвъд и се връщат обратно към превъзбудата и адреналина. Някой ден, когато имам възможност, ще разгадая всички неясноти около съня.

— Ти кой беше? — попита Джени и се ухили над чинията с яйца, когато слязох долу след бързия душ.

— Аз съм Невидимият човек — казах. — Можеш да ме наричаш Ралф Е.

— Здрасти, Ралф Е! — извика Али. — Радвам се да се запознаем.

— Не е смешно — каза Нана. — Ще се стопиш от преумора, така както я караш. И ако не си забелязал, все още имаме сериозен семеен проблем.

— Точно затова съм вкъщи, Нана — казах. Прегърнах я странично до печката и си откраднах парченце от невероятния ѝ бекон, оставен да се отцежда върху хартия за печене. — Ще заведа децата на училище, а после тръгвам да обикалям улиците в търсене на Ава. Цял ден, ако трябва.

Не споменах нищо за Илайджа Крийм и Джош Бергман. Бри вече знаеше, а на останалите от семейството спокойно можех да спестя тази информация. Дори не включихме телевизора сутринта.

— Искам да си запазиш час за доктор Файнели — каза ми Нана веднага щом децата излязоха в коридора и започнаха да обличат якета си. — Трябва да се грижиш и за собствената си градина, господинчо.

— Странно, че ми го казваш — отвърнах. — Мислех си да го направя.

Адел Файнели е психиатър; посещавам я от време на време — има периоди, в които го правя по-често от друг път. Тя е винаги насреща, когато имам нужда от интелигентно, обективно мнение относно живота ми, работата ми, семейството — и най-вече навика на тези три неща да се блъскат едно в друго. При първа удобна възможност щях да опъна крака — образно казано — на кушетката на Адел. Просто нямаше да е днес.

Веднага щом оставих Али и Джени на училище, започнах да обикалям всички улични полицаи и детективи от отдел „Нравствени престъпления“, с които бях работил от изчезването на Ава насам.

В по-голямата си част това бе просто упражнение по безсилие. Нямаше нищо ново, никъде. Нещата започваха да изглеждат зле, знаех го. На всички казвах едно и също. Ако забележеха момиче, което дори малко приличаше на Ава, трябваше да я задържат и да ми се обадят незабавно. Аз щях да поема нещата оттам.

Най-трудни бяха разговорите с отдел „Проституция“ и техните помощни екипи. Независимо дали ми харесваше, или не, във всичко това имаше една много неприятна и неизбежна вероятност. При наркотична пристрастеност, липса на пари и семейната история на Ава, тя би могла да е започнала да проституира за пари или пък заради самите наркотици, ако вече бе достатъчно отчаяна.

Чувствах се смазан всеки път, когато си го помислех. Четиринайсетгодишно момиче! Нима това бе нещо нечувано? Ни най-малко. Никой не знаеше по-добре от мен колко суров би могъл да бъде уличният живот във Вашингтон.

Но тук ставаше въпрос за Ава. Нашата Ава. И сякаш всичките ми усилия да я открия, бяха напразни.

Вече започвах да се чудя дали изобщо щяхме да я видим отново.

Изминаха още два дни преди най-после да чуем нещо за Ава.

Във въпросната сряда се бях прибрал за няколко часа, за да прекарам малко време със семейството, преди отново да изляза. Редувах деня с нощта, обикаляйки дългия списък от улици, на които смятах, че бих могъл да открия Ава.

Когато на входната врата се звънна, станах от дивана заедно с децата и отидох да отворя.

Напоследък всяко звънене на входната врата предизвикваше колективно усещане за надежда и страх — че може би точно това посещение щеше да ни даде някакъв отговор.