Джеймс Паттерсон - Алекс Крос, бягай

— Ще бъда откровен — каза Крийм. — Изненадан съм да те видя.

Махнах с глока в ръка.

— Застани на колене и вдигни ръце на тила си — казах.

Крийм не помръдна. Виждах как трескаво търси решение и оглежда стаята. Искаше да избяга, дори сега.

— Имам пълното право да съм тук — каза той с обичайното си чувство за превъзходство. — Влязох със собствения си ключ. Ти си този, който е влязъл неканен. Тук съм, за да се видя със съпругата си.

— Не се и съмнявам — отвърнах. — Смяташе ли да убиеш и дъщерите си, Крийм?

Той се ухили по онзи начин, който бях виждал и преди. Илайджа Крийм в чистата му форма, онзи, който стъпваше по тънката граница между самоувереността и социопатията.

— Това е като дежавю, нали? — каза той. — Онази нощ, когато се видяхме за пръв път в Джорджтаун, аз ти предложих двайсет хиляди, а може би бяха трийсет, за да ми дадеш малка преднина през прозореца на спалнята.

— Спомням си, че това не ти помогна изобщо — казах.

— Не. Не ми помогна изобщо — повтори той и кимна няколко пъти, сякаш най-после стигаше до някакво логично заключение.

Но веднага след това Крийм сграбчи облегалката на висок дървен стол и рязко замахна с него към панорамния прозорец на спалнята. Посипа се дъжд от стъкла, но това не му попречи да се покатери на перваза, за да скочи отвън.

Втурнах се след него и за малко да го изпусна, но успях да докопам гърба на ризата му точно докато скачаше. Платът се опъна и се разкъса, но той се оттласна назад. Тялото му се удари в стената на къщата. За един кратък момент изгубих равновесие и едва не паднах през прозореца с него. Ако точно в тази част на перваза имаше счупени стъкла, щяха да се забият право в корема ми.

— Подай ми ръката си! — извиках. Продължавах да стискам ризата му, докато той се мяташе във въздуха.

В двора на къщата вече нахлуваше поток от полицаи, а в спалнята зад себе си чувах стъпките на неколцина други.

— Пусни ме! — каза Крийм. Опита се да се изхлузи от ризата си, но аз се наведох и хванах ръката му, за да го издърпам обратно.

Точно тогава той извади скалпела, за който дори не подозирах. Вдигна го рязко и заби острието в опакото на ръката ми. Прониза ме непоносима болка. Извиках и неволно разтворих пръсти. Беше просто рефлекс. Капки кръв от ръката ми го последваха три етажа надолу към земята.

Крийм размахваше ръце, докато падаше. Движението извиваше тялото му във въздуха, а нямаше време да се изправи. Краката му щяха да се счупят така или иначе, но вместо това той се сгромоляса тежко по гръб върху плочките под нас с глухо тупване, от звука на което ми призля.

Няколко полицаи, в това число и Валенте, го наобиколиха с извадени оръжия.

— Не мърдай! — извика един от тях. — Не мърдай от мястото си!

Но подобна опасност не съществуваше. Първо си помислих, че Крийм е мъртъв. После чух леко стенание. Той обърна главата си няколко сантиметра встрани, после отново изстена и това беше всичко.

С кариерата на доктор Крийм бе свършено.

Най-после.

Веднага щом превързаха ръката ми в линейката до къщата, оставих Валенте в Роуд Айланд и късно през нощта се прибрах обратно с хеликоптера във Вашингтон.

По пътя нямаше никакви новини, но Ерико ми звънна точно когато кацахме в Куонтико. Оказа се, че Крийм строшил гръбнака си при падането и имал два счупени прешлена. Освен това направил пълни самопризнания още преди да го отведат в болницата в Нюпорт. По думите на Валенте, Крийм бил прекършен от падането по всички възможни начини. Той не само щеше да прекара остатъка от живота си в затвора, но щеше да излежи цялата си присъда в инвалидна количка. Не мога да кажа, че изпитвам особено съжаление към него.

Щях да се видя с Крийм отново по време на съдебния му процес, но сега имах други грижи на главата си.

Само една всъщност. Ава.

Отидох направо в офиса, без да се прибирам у дома. Най-добрият начин да се прибера при семейството си, бе да приключа с доклада си в спокойните часове на нощта, преди началото на сутрешната шумотевица.

Количеството административна писмена работа по случай като този е зашеметяващо. Основната тежест щеше да падне върху Валенте, както и върху Джейкъбс за случая с Речния убиец. Всяко досие трябваше да мине през не по-малко от седем нива на преглед в управлението, преди да получи окончателно одобрение за приключване. Случвало се е това да продължи и шест месеца. Това е една от основните причини, която убива амбициите ми да се катеря по-високо в йерархията на Главното полицейско управление. Стигнеш ли определено ниво, започваш да прекарваш цялото си време в писане и политика вместо в оперативна дейност навън, където се върши истинската полицейска работа.