Джеймс Паттерсон - Алекс Крос, бягай

Този път наистина бе така.

Когато отворих вратата, на прага стоеше Сампсън. Не ми отне дълго да го разгадая. Достатъчен беше фактът, че идваше с насълзени очи и не през задната врата, както обикновено, за да разбера веднага защо е тук.

Почувствах се така, сякаш в Гърдите ми зейна дупка. Стиснах зъби, а една част от мен започна да се опитва да направи друг извод, различен. Може би се заблуждавах, помислих си — макар да знаех, че не е така.

Сампсън мълчеше. Пристъпих отвън и затворих вратата зад себе си.

— Господи, Джон — глухо казах.

Той ме придърпа плътно към себе си и притисна ръка към тила ми.

— Толкова съжалявам, Алекс. Толкова много съжалявам.

И друг път съм преживяват това. Губил съм скъпи на сърцето ми близки, налагало ми се е да съобщавам на други хора най-ужасната от всички новини, но нищо — и никога — не можеше да смекчи тази болка.

Ава бе мъртва. Вече го знаех със сигурност. Но въпреки това ми се струваше нереално.

Отстъпих крачка назад.

— Къде? — попитах.

— Изоставен жилищен блок край брега, от другата страна на реката. Свърталище на наркомани. Беше… господи, Алекс… беше ужасяваща гледка. Взеха проби, но…

Сълзите се стичаха по лицето ми, изпитвах гняв и безсилие. Сампсън се мъчеше да намери подходящите думи.

— Просто ми разкажи всичко — казах. — Какво друго знаеш?

Джон бавно пое дълбока глътка въздух.

— Тялото бе обгоряло. До въглен. Не знам защо. Може би е имала доза и някой я е поискал. Може би някой я е убил неволно и е решил да прикрие следите.

— Но е тя, така ли? — попитах. — Със сигурност?

— Млада жена. Афроамериканка. Ръст и структура на тялото като на Ава. Но… Алекс… открили са това върху трупа.

Той отвори един плик и изсипа почернелите парчета от медальона на Нана в ръката ми. Висулката с капачето се бе отделила от верижката, а снимките бяха изгорели или просто липсваха. Но това несъмнено бе колието, което мама Нана бе дала на Ава в деня на преместването ѝ. Гравираните инициали Р. К. все още личаха на гърба — Реджина Крос.

Внезапно вратата се отвори и Нана излезе заедно с Бри.

— Какво става тук? — попита Нана.

Когато се обърнах да я погледна, разбра всичко, така, както аз бях прозрял истината от изражението на Джон.

Очите ѝ застинаха върху парчетата от медальона в ръката ми и аз посегнах да я прегърна.

— Не — каза тя, отначало сковано, но после бързо омекна в ръцете ми. — Не, не, не. Не и нашата госпожица Ава. О, боже. Моля те, не!

— Няма я вече, Нана — казах. — Съжалявам.

Бри също плачеше. Децата стояха зад нея и ни гледаха помръкнали. Заля ме вълна от мъка само при вида на лицата им и при мисълта за онова, което трябваше да им кажа.

Съзнанието ми сякаш се рееше някъде другаде. Без да обелим и дума, всички влязохме вътре като едно семейство. Сампсън дори не направи опит да ни последва. Не каза и довиждане. Остави ни да скърбим и да се опитаме да обясним на Джени и Али как изобщо бе възможно да се случи нещо такова.

Как изобщо би могло да е вярно.

Не вярвам, че бог е отмъстителен, ще кажа само, че през тези първи няколко часа се чувствах безкрайно объркан. Как бе възможно да се случи нещо такова? И защо? Най-вече — защо ?

Аз ли бях направил нещо, за да стоваря всичко това върху себе си? Или върху семейството си?

Или върху Ава?

Това не е въпрос, който си задавам твърде често — или лекомислено. Но не можех да отрека факта, че — малко или много — всички избори, които бях направил, ме бяха довели дотук. Вече никога няма да разбера дали съм можел да направя нещо различно, за да го предотвратя.

Джени и Али приеха новината много различно един от друг. След като всички седнахме и поговорихме, и си поплакахме заедно, Джени се оттегли. Каза, че иска да помисли насаме за това в стаята си. Позволихме ѝ го, разбира се.

Али остана при нас. Според мен той бе достатъчно голям да разбере какво се бе случило, но твърде малък, за да е изпитвал нещо подобно. Същата вечер дълго му четох книга преди заспиване и държах ръката му в тъмното, както ме бе помолил.

— Чак докато заспя — каза. — Чу ли, тате?

— Дадено, приятелче — отвърнах аз и стоях плътно до него, докато бавно се унасяше в сън.

Не бях сигурен за кое от децата ми ме болеше най-много сърцето. За всичките, предполагам. И за Ава.

Когато се обадихме на Деймън, той заяви, че ще се прибере у дома на другата сутрин, още с първия автобус. Казах му, че няма нужда да го прави, ако не иска, но бях доволен, че настоя. Чувствах, че в този момент е редно да бъдем заедно.