Джеймс Паттерсон - Алекс Крос, бягай

Отпуснах се назад на пети и потърках брадичка.

— Точно от това се страхувах — казах.

— Има и още, Алекс.

Обикновено Джоан говореше безпристрастно, дори при най-тежките случаи, но сега в тона ѝ долавях напрежение, каквото не бях усещал никога досега. Този случай ѝ влизаше под кожата.

— Коремът е все още отпуснат и мек, има видими стрии около талията и гърдите каза тя. Доколко го мога да преценя, нашето момиче е родило бебе наскоро. И бог да ми е на помощ, имам предвид съвсем наскоро.

Беше късно вечерта, когато най-после успях да стигна до „Американ Блайд Паркинг“ в Джорджтаун. Районът на местопрестъплението бе добре съхранен, но тялото на Дарси Викърс вече бе изнесено. Засега се налагаше да се задоволя с трохите, а празнотите щях да запълня по-късно от снимките.

Сребристосивото BMW 550i на госпожица Викърс бе паркирано на трето ниво. Там бе открита и самата тя. Един от детективите на Втори участък, Уил Фриймонт, ме заведе дотам. Изглеждаше учуден от закъснението ми, но точно в момента това бе последната ми грижа. Съзнанието ми все още бе погълнато от случая с Елизабет Райли.

— Открита е тук — каза Фриймонт и посочи към отворения багажник на колата. — Прободни рани тук, тук и тук. — Той посочи с два пръста към собствения си гръден кош, корем и горна част на крака. — Тази дама е била застигната от доста неприятна смърт, но можем да се обзаложим, че поне е умряла бързо, ако това изобщо има някакво значение. Отрязал е и косата ѝ — просто за забавление, предполагам.

В багажника бяха останали килимче за йога, куфарче за документи, няколко пазарски торби и калъф за дрехи всичко това бе покрито със засъхнала кръв и заплетени кичури руса коса.

Имаше и доста голямо тъмно петно — още кръв — върху цимента под колата.

— Трябва да е действал бързо — казах. — Доста рисковано място за убийство.

— Действал? Той? — попита Фриймонт.

— Предполагам — отвърнах. На този етап разчитахме единствено на първи впечатления. — Какво знаем за Дарси Викърс?

Детективът разлисти малък бележник — същия като онзи, който носех и аз — и впери поглед в него.

— Четиресет и две годишна. Разведена, без деца. Работи за „Кимбол-Елис“ на Кей Стрийт, предимно на хонорар за две от големите тютюневи компании. По общо мнение е имала репутация на истински главорез, според информацията ми до момента.

С други думи, Дарси Викърс е имала доста врагове. С повечето лобисти е така. Но не всеки лобист приключва земния си път заклан и захвърлен в багажника на кола. Кой точно би поискал да извърши това? И защо?

И всъщност възможно ли бе това да е свързано по някакъв начин с обесването на Елизабет Райли?

Нищо от обичайните неща не беше откраднато. Портфейлът на Дарси, пари в брой, телефон, бижута — всичко стоеше непокътнато. Това ме навеждаше на мисълта, че мотивът бе самото убийство — или да задоволи някакъв импулс към насилие, или да се отърве от точно тази жена, а може би и двете.

В това отношение двата случая изглеждаха еднакви. Но методът на действие коренно се различаваше.

Ако приемем, че Елизабет Райли не се е самоубила, то убиецът е искал да изложи тялото ѝ на показ пред всички. За тази цел би трябвало да е претърпял известни трудности. Докато при Дарси Викърс всичко опираше до самия акт — наръгването, а после, независимо от причините, отрязването на косата.

Интуицията ми подсказваше, че това бяха два различни случая, но тепърва ни чакаше много допълнителна работа. Може би между тези две жени имаше някаква връзка, някъде.

— Свидетели? — попитах.

— Не точно — отвърна Фриймонт. — Но охранителните камери са уловили нещо любопитно.

Той извади от джоба си няколко листа, разгъна ги и ми показа серия от черно-бели екранни изображения.

— Това е от снощи, в девет-нула-четири. Госпожица Викърс влиза през източния вход от онази алея. И тогава, веднага след нея, се появява този човек.

Снимката показваше бял мъж на средна възраст, а може би и по-стар. Качеството на изображението бе далеч от идеалното, но някои детайли се виждаха достатъчно ясно. Беше плешив, носеше очила с тъмни рамки и ако не се лъжех — яке „Мембърс Онли“, от онези с пагоните с копчета на раменете.

— В девет-нула-девет същият мъж напуска в друга посока към Ем стрийт, отново пеша — продължи детективът. — Какво е правил тук в продължение на пет минути, можем само да гадаем.

— Ами камерите на това ниво? — попитах.

— Ето там — посочи той към счупена камера в ъгъла на тавана. — Някой я е извадил от строя малко след осем часа снощи. Хвърлил е камък по нея или нещо такова.