Джеймс Паттерсон - Алекс Крос, бягай

Ако имаше нещо, което можехме да направим, за да променим скапаните карти, които животът бе раздал на Ава до този момент, ние щяхме да го направим.

В някой от добрите ни дни.

Докато се точехме един по един през входа на гимнастическия салон, човек би помислил, че в „Мериън Андерсън“ тече карнавал. Навсякъде летяха балони, а преподавателите и персоналът, облечени в ярки жълто-зелени тениски, посрещаха всички с широка усмивка.

Скамейките бяха изнесени, а столовете бяха наредени във физкултурния салон.

Присъстващите надхвърляха хиляда души — децата, подали молби, братята и сестрите им, родителите и училищният персонал — и гимнастическият салон жужеше от тревожно напрежение.

Нана бе стиснала устни от момента на влизането ни. Опитваше се да изглежда весела заради момичетата, но тя все пак бе работила като учител в продължение на четиресет и една години. Имаше си собствено категорично мнение относно този конкретен ритуал.

— Мм-мм-мм — каза тя и се огледа. — Знаеш ли защо сме тук днес? Защото ние, възрастните, отказваме да си мръднем пръста и да предложим нещо повече от случаен шанс за добро образование в този град, ето защо.

Смятам, че безизходицата в образователната реформа във Вашингтон вбесява Нана повече от всичко друго на този свят. Нямаше как да се отрече фактът, че три четвърти от хората в тази зала днес щяха да си тръгнат разочаровани. Някои от тях — особено по-бедните семейства — щяха да бъдат съсипани. Единствената друга безплатна опция за гимназия в района бе една от така наречените „фабрики за изключване“, където се дипломират по-малко от шейсет процента от приетите първокурсници.

Намерихме няколко свободни стола и се настанихме. Джени остана права и започна да се оглежда за приятелите си, но Ава просто седеше притихнала на стола си.

Най-после, малко след девет, директорът на училището излезе на подиума, за да поздрави присъстващите. После веднага преминаха към тегленето на късметлиите; започнаха да теглят карти от въртяща се кутия и да обявяват имената едно по едно.

— Моник Бакстър… Лирой Еселман… Томас Браун…

След всяко теглене се чуваше вик или писък, или просто раздвижване в някой край на залата. Беше точно като да спечелиш от лотарията. Всяко дете, което чуеше името си, трябваше да излезе на подиума, където получаваше папка с документи за приемане, а после се връщаше в публиката под бурни аплодисменти.

Докато обявяваха имената, много хора си отбелязваха чертички върху лист хартия или брояха на пръсти. Аз седях между Джени и Нана. Напрежението, което и двете излъчваха, бе осезаемо.

В рамките на десетина минути лотарията започна да приближава края си. Стигнахме до номер осемдесет и две, осемдесет и три, осемдесет и четири… и тогава:

— Джанел Крос!

И ей така, внезапно, ние станахме част от онези, които скачаха и се прегръщаха, пометени от еуфорията на цялото събитие. Няма да се преструвам, че не бях развълнуван. Бях, и още как. Това бе страхотна възможност за Джени. Но още докато крачех към подиума заедно с нея, не можех да не обърна глава назад, за да видя какво правеше Ава.

Тя просто седеше на стола си и гледаше към пода, все едно нищо не се беше случило. Изглеждаше като изсечена от камък — поне външно. Бри бе преметнала ръка през раменете ѝ и ми кимна да продължавам към сцената. Трудно ми бе да жонглирам с две коренно различни емоции.

Но може би — може би! — все още не беше късно да извадим късмет за втори път преди края на цялата церемония.

Нямахме този късмет.

Когато двамата с Джени се върнахме на местата си, тегленето бе приключило. Повечето хора бяха станали от столовете, мотаеха се наоколо и се приготвяха за тръгване.

Ава не помръдваше от мястото си и полюшваше краката си напред-назад. Изглеждаше по-вцепенена от всякога.

Нана изглеждаше гневна. Бри — съкрушена.

— Съжалявам, Ава — казах и седнах до нея. — Ще ми се резултатите да бяха различни.

— Каквото — такова — отвърна тя. — Знаех си, че няма да вляза.

Чувствах се безсилен пред факта, че обстоятелствата се стичаха точно според очакванията на Ава. Имах усещането, че тя искаше да влезе също толкова силно, колкото и Джени, ако не за друго, то поне за да почувства, че е спечелила нещо за пръв път през живота си.

Джени се приближи и седна от другата ѝ страна. Няколко семейства около нас се прегръщаха, а повечето от децата им плачеха. Някои от родителите също. Всичко бе свършило толкова бързо.