Джеймс Паттерсон - Алекс Крос, бягай

Апартаментът представляваше малко студио със скосени стени. От едната страна имаше кухненски бокс, от другата се виждаше отворената врата на баня, а до нея — разтегателен диван тип футон, който очевидно служеше и за легло. Доколкото можех да преценя, нямаше следи от борба. Всъщност единственото нещо, което изглеждаше не на мястото си, бе старомодната закачалка за връхни дрехи, подпряна хоризонтално от вътрешната страна на отворения прозорец, с висящо отвън въже, вързано на примка през средата.

Влязох неохотно в стаята и се огледах за следи от влачене или други признаци за чуждо присъствие. Когато стигнах до прозореца и погледнах надолу, видях горната част от главата на момичето на една ръка разстояние. Петата ѝ беше счупила прозореца на долния апартамент, а въжето около китките изглеждаше същото като онова, което бе използвано за обесването.

Но това не изключваше версията за самоубийство. Много хора завързваха ръцете си точно преди деянието, за да не се опитат да се освободят в сублимния момент.

Долу бе пристигнала още една полицейска кола, а улицата беше пуста. Само че сега имах друг проблем. Когато погледнах отсреща, видях поне десетина души зад прозорците на срещуположната жилищна кооперация — още телефони, още фотоапарати. Прииска ми се да им покажа среден пръст, но се въздържах.

И все пак нямах никакво намерение да позволя това да продължава и секунда повече от необходимото.

— Имам нужда от помощ! — извиках към коридора.

От техническа гледна точка трупът от което и да било местопрестъпление принадлежи на патоанатома, не на полицията. Но точно в момента не мислех за техническите подробности. Мислех за момичето и за нейното семейство.

Вече бях извадил собствения си телефон и бързо направих куп снимки. Снимах закачалката, рамката на прозореца, въжето и момичето — отгоре. Трябваше да запечатам колкото се може повече детайли, преди да извърша онова, което бях замислил.

— Сър? — обади се зад рамото ми един от полицаите.

— Помогни ми да я издърпам вътре — казах.

— Ъм… не искате ли да изчакате патоанатома?

— Не — отвърнах аз и посочих към публиката от другата страна на улицата. — Вече не. А сега ми помогни или намери някой, който е готов да го направи!

Положихме момичето на пода възможно най-внимателно и оставихме въжето около шията ѝ. Това бе всичко, което исках — да не бъде на показ на общественото внимание. Останалото можех да оставя на разследването.

Казваше се Елизабет Райли. Според шофьорската книжка, която открих в дамска чанта до входната врата, щеше да навърши двайсет и две само след две седмици. Всичко в апартамента подсказваше за човек, който живее сам — от кутиите диетични полуфабрикати във фризера до единствената хавлия и изтривалка, грижливо окачени в банята.

Очевидно имаше още важни подробности, но все още не ги виждах.

Патоанатомът най-после пристигна и за моя радост това бе Джоан Бредбъри. Джоан е сговорчива, шейсет и няколко годишна дама, родом от Тексас. Доколкото ми бе известно, тя никога не идваше на работа с нещо по-различно от каубойски ботуши с шити подметки, дори и след двайсет години престой във Вашингтон. Тя не търпи възражения, но въпреки това с нея се работи лесно и ми спести поучителните лекции, когато видя какво съм направил с тялото. Самата тя има четири дъщери; мисля, че инстинктивно разбра.

Когато Джоан започна първичния оглед, аз изпратих нашия екип от следователи да разпитат съседите, най-вече в сградите от отсрещната страна на улицата. Това обесване се бе случило посред бял ден. Все някой трябваше да е видял нещо.

Получих и допълнителна информация от старши полицай Хайзенга относно нашата жертва. Елизабет Райли бе учила за медицинска сестра в „Рейдиънс Колидж“ на Вермонт авеню до декември миналата година, когато прекъснала. Все още нямаше данни за последна месторабота, но ако изключим един неплатен талон за паркинг, досието ѝ бе идеално чисто.

Когато се върнах обратно при Джоан, те вече бяха готови да приберат тялото в чувал за трупове и да го транспортират до моргата.

— Ще се наложи да направя пълна аутопсия, преди да потвърдя категорично — каза ми тя, — но си мисля, че това момиче е било мъртво, преди да увисне през прозореца. Вероятно е била удушена със същото въже.

Тя посочи към няколко тъмни, възморави петна в долната част на шията.

— Виждаш ли тези натъртвания? Характерни са за удушаване с ръце. Но тук горе, по-високо, където въжето я е стиснало? Само леко ожулване. Ако е имало някакво кръвообращение в момента, когато е била обесена, тези белези щяха да са по-тъмни.