Джеймс Паттерсон: Алекс Крос, бягай

— Ти да не би… — Крийм се ухили, макар че изпитваше и леко отвращение. — Джошуа, мастурбираше ли?

— Не — отвърна приятелят му, но твърде бързо. Бергман проявяваше нелепо чувство за благоприличие предвид обстоятелствата. — Приключи ли?

— Подписано, подпечатано, доставено — каза Крийм. — А ти знаеш какво означава това.

— Да — отвърна Бергман.

— Ти си на ход, стари приятелю. Нямам търпение да разбера какво ще измислиш.

В мрака преди зазоряване на 6 април Рон Джудиче седеше зад волана на колата си и държеше под око къщата от другата страна на улицата.

Домът на Алекс Крос всъщност не беше нищо особено. Обикновена триетажна къща с бяла дъсчена фасада на Пета улица в Югоизточен Вашингтон. Кепенците на прозорците се нуждаеха от слой боя. До предната веранда имаше малка спретната градинка с билки.

Крос живееше тук с баба си, съпругата си и две от трите си деца — Джанел и Алекс-младши, когото наричаха Али. Най-голямото от децата на Крос — Деймън — си беше у дома за пролетната ваканция, но прекарваше по-голямата част от времето си в пансион. Имаше и приемно дете. Ава Уилямс. Не беше ясно дали смятаха да я осиновят, или не. Джудиче все още не бе проучил всичко. Обичаше да знае колкото се може повече за своите мишени.

В списъка му фигурираха още десетина служители от Главното полицейско управление, които той не изпускаше от поглед, основно като база за сравнение. Ала Крос бе специален. Той бе този, когото Джудиче искаше да убие.

Просто не му бе дошло още времето.

Да убиеш човек, беше лесно. Всеки идиот с пистолет би могъл да изпрати куршум в нечия глава. Но действително да познаваш човека първо да научиш слабите му места, да откриеш уязвимите му страни и после да разглобиш живота му парче по парче? Това отнемаше време и усилия.

Междувременно, независимо дали Крос го знаеше, или не, му предстоеше важен ден.

Джудиче наблюдаваше фасадните прозорци в очакване да светнат. Не беше задължително да посвещава толкова много време на обекта за наблюдение, но на него му харесваше. Обичаше тишината на ранните утринни часове, дори това да означаваше просто да седи и да поглъща привидно незначителни подробности — липсващото парче цимент от стълбите, енергоспестяващата електрическа крушка на верандата. Всичко това бе част от голямата картина, а човек никога не знаеше дали някое от парченцата нямаше да се окаже важно в крайна сметка. Запълваше времето, като записваше наблюденията си в тетрадка със спирала, разтворена в скута му.

И тогава, малко след пет, от задната седалка се чу тихо шумолене.

— Татко? Време ли е за ставане?

— Не, миличка — каза той. — Спи, рано е.

Ема Ли се бе сгушила във войнишки спален чувал, заедно с любимата си кукла „Барби“ на име Сиси. На възглавницата ѝ имаше щампа с Пепеляшка от героите на „Дисни“. Бе я избрала заради картинките с мишлетата помагачи, които обожаваше незнайно защо.

— Ще ми изпееш ли нещо? — помоли тя. — „Тихо, малко бебче“?

Джудиче се усмихна. Тя винаги наричаше песните с първия им стих.

— Тихо, малко бебче, не казвай и сричка — тихо запя той. — Твоят татко ще ти купи птичка…

Лампата в антрето на Алекс светна. През матираното стъкло на входната врата Джудиче видя тъмния силует на висок мъж, който слизаше по стълбите.

Джудиче не сваляше поглед от къщата, докато пееше:

— Ако пък не ще да пее тази малка птичка, пръстен с диамант ще купи татко за твоята ръчичка…

— Истински? — прекъсна го Ема Ли. Един и същ въпрос, всеки път. — Истински пръстен с диамант?

— И още как — отвърна той. — Някой ден, когато пораснеш.

Той хвърли поглед през рамо към топлите, сънливи очи на дъщеря си и се зачуди дали изобщо бе възможно да обичаш някого повече, отколкото той обичаше нея. Вероятно не.

— А сега заспивай, меченце. Когато се събудиш, вече ще сме у дома.

Получих първото обаждане в Главното управление около два следобед.

Млада жена бе открита мъртва в багажника на колата си, оставена на паркинг в Джорджтаун. Доста необичайно за Джорджтаун, което веднага привлече вниманието ми. Взех асансьора направо до подземния паркинг на „Дейли Билдинг“ и потеглих с огромна чаша кафе в ръка. Очертаваше се дяволски дълъг ден.

И все пак аз много обичам работата си. Обичам да давам глас на хората, които вече не могат да творят от свое име — онези, на които са им отнели гласовете. А в моето професионално поприще това обикновено е свързано с насилие.