Брадли Уест - Море от лъжи

— Да тръгваме, Дара — каза той и шофьорът включи на скорост.

Нолан бе в такова състояние, че не му пукаше дали Телър е оставил някого край останките на хюндая, за да види кой ще се появи. Във всеки случай зад тях не се виждаха светлини на следваща ги кола. Пое дълбоко дъх и направи усилие да се стегне. Ако сега загубеше концентрация, Телър със сигурност щеше да спечели. Извади глока и го сложи на седалката.

— Знаеш ли как да използваш това? — попита той и Дара кимна. — Ако някой се опита да ни спре, застреляй го.

— Аз шофирам. Ти стреляш — многословно отговори икономичният на думи шофьор.

Дара ускори. Явно не му се искаше някой да го догони. Когато влязоха в празния парцел, беше едва 5:30 и все още тъмно. Тук, естествено, още нямаше никого. Нолан се чувстваше неспокоен да са сами, но нали бяха подранили с половин час. Нямаше да нарушава радиомълчанието, за да съобщи нещо, което не касаеше другиго.

— Телефонът ти има ли обхват? — попита той Дара. Изненадващо имаше. Изглежда, Айнме разполагаше с клетъчна кула. Нолан извади визитката на Мили и Дара набра номера ѝ. Тя вдигна на осмия сигнал.

— Ало? Кой е? — Гласът ѝ бе дрезгав от прекъснатия сън.

— Боб. Край Айнме съм. Отидохме да разменим тойотата за хюндая, но семейството е мъртво, а къщата е опожарена. И хюндаят е изгорял. Направил го е Телър. Той ще дойде за теб. Събери си най-нужното в чанта и веднага тръгни за Дъбърн Парк. Там ще си в безопасност. Когато се върнем в града, ще измислим какво да правим нататък. В момента чакам приятелите ни да се върнат от тяхната задача.

— Господи! Ти добре ли си?

— Аз съм добре, но ти трябва да се махнеш оттам. Може би трябва да се обадиш на Ейбрамс и да му поискаш ескорт.

— Веднага ще извикам такси и ще напусна, щом то пристигне. Да организирам идването на морски пехотинци тук в шест без петнайсет ще отнеме много по-дълго.

— Обади ми се на този номер, когато си в безопасност. Дочуване. — Той си погледна часовника. Точно една минута.

В Сингапур беше 7:15 сутринта. Щеше ли да събуди Джоани? А и какво точно щеше да ѝ каже? Че някакъв маниак отпреди двайсет и девет години е възкръснал и заплашва да им изпрати по въздушната поща нарязаните тела на децата им? Левият му клепач потрепна.

— Мога ли да се обадя в Сингапур с твоя телефон?

Дара се усмихна.

— Не. Само Мианмар.

Нолан му върна телефона и се сви на седалката.

Да се опитваш да призовеш Телър към разум беше като сам да хвърлиш на кладата децата си. Резултатът щеше да бъде пепел и сълзи. В момента Телър го преследваше. Нолан отпусна глока в скута си, без да пуска дръжката му. Свалиха прозорците до долу, за да усетят по-хладния утринен въздух. Все още цареше непрогледен мрак. Дори насекомите се бяха смълчали.

Появиха се две коли и фаровете им осветиха пикапа. Нолан не можеше да различи нищо. Колите спряха на двайсетина метра и изгасиха двигателите и фаровете. Той слезе и се сниши зад вратата с готов за стрелба глок. Изминаха десет секунди. Видя в дошлите коли пламъчетата на запалки и огънчетата на цигари. Това трябваше да са хората на Зо. Нолан свали оръжието и малко смутено го прибра в кобура. Качи се в тойотата и тихо затвори вратата. Дара отбягваше погледа му.

До двете коли спряха още три. Този път Нолан се удържа и не слезе. От едната кола скочи Райдър и изтича при него.

— Да тръгваме — каза и спря. — Къде е хюндаят?

— Изгорял на въглен заедно със собствениците и къщата им. Телър ги е убил.

— Зея! Ела насам.

Зея, все още облечен като нинджа, но изкалян от главата до краката, скочи от другата врата и дотича до тях. Райдър му каза какво е станало и му нареди да обясни на хората на Зо. Те щяха да се погрижат за разчистването, включително за пикапа.

Хекър дълго се сбогува с любимия си полицейски началник, с когото накрая взаимно се потупаха по гърбовете. Дара освободи тойотата в полза на втория джип. Пристигнаха и последните коли. Всички бяха налице.

На свободния парцел ставаше все по-светло и по-светло. Време беше вампирите да се приберат по ковчезите си. Нолан зае мръсното място на Зея отзад и след минута до него се намести Райдър.

— Мустаците ти жълтеят. Да не си повръщал?

— И още как! Виждал ли си труповете на трима изгорели живи? Не е приятна гледка, особено ако е по твоя вина.

— По дяволите…! Виж, това се случва. Животът е такъв. Не му позволявай да те парализира. — Райдър още беше възбуден от случилото се на Писта-1.

Качи се Хекър, който изглеждаше като победител в студентска научна изложба.