Брадли Уест - Море от лъжи

— Слизам. Имам да убия няколко часа, преди да трябва да се явя на летище Селетар около полунощ. Ще отсъствам десетина дни, после се връщам в Хост. Когато ти се върнеш от Хаваи, ще бъда готов за епично чукане и запой. Аз ще наема голям „бенц“, ти отговаряш за жените. Пички и бензин са велика комбинация.

Райдър се усмихна.

— Трябва да се запознаеш с Боб Нолан. Той е базиран тук и се занимава с разследването на МН370 заедно с Хекър. Нолан ми обеща страхотна нощ в „Орчард Тауърс“. Ела с нас на петия етаж.

— Излишно е да ме убеждаваш. Ще направим страхотна тройка с Боб. — Джонсън плесна Райдър по рамото и мина по асфалта под оловното небе, метнал сака си на рамо.

— Легнете, господин Райдър. Трябва да свалим носилката от самолета, за да ви транспортираме до Сембаванг.

Райдър гледаше небето. Господи, колко мразеше да лежи проснат по гръб. Този път поне тъпанчетата му не бяха спукани и краката му не бяха пълни с шрапнели.

— Твоят българин има хубав чадър — каза непознатият, който седеше на пейката до статуята на Пушкин. Бе дошъл там преди три минути, когато Уотърман завършваше първата си обиколка. Беше брадат, с тежко въгленовочерно палто от синтетична материя, евтини обувки и плетена тибетска шапка с връзки, висящи под издължените наушници. Всичко в него просто крещеше „хакер“.

— Внимавай с него, да не те убоде — отговори без замисляне Уотърман, произнасяйки фразата на Нолан, която помнеше. Спря пред пейката със скитника и се загледа с възхищение в Пушкин.

— Срещата остава за петък в Коломбо. „Гале Роуд“, терасата на „Рокетс Клуб“ в десет сутринта. На рецепцията питай за Вишну.

Уотърман продължи да разглежда Пушкин, но това бе всичко. След малко поднови разходката си, без да поглежда назад.

Три обиколки по-късно му беше писнало от Пушкин, затова промени маршрута си, с цел да потърси други зимни пейзажи. Когато се върна в апартамента си, не усещаше нито бузите си, нито връхчетата на пръстите си. Но кръстникът му отново се бе справил на ниво.

Толкова със съня. Мей Линг бе успяла да поспи общо четири-пет часа от последните над тринайсет във въздуха. Изборът на филми бе жалък — модерни китайски, размесени със стари класики като „Крокодила Дънди“ и „Където смеят само орлите“. Автобиографичната книга на бивш тюлен беше елементарна, а и тя не чувстваше нужда да чете за чужди премеждия. Имаше дни, в които да си от семейство Нолан бе предостатъчно.

Докато чакаше на опашката за паспортен контрол на летището в Гуанджоу, Мей осъзна, че бе приела много неща на юнашко доверие, макар баща ѝ да не бе от имащите склонност към преувеличение. Едно от нещата, с които Боб Нолан разполагаше в изобилие, бе книжна интелигентност — татко ѝ можеше да реши всяка математическа или друга задача със светлинна скорост. Обичаше шифрите — страст, която не бе успял да предаде на децата си, — затова бе продължил да общува с Уотърман, сигурно за да разгадаят неразрешените световни загадки. Беше упорствал Мили да се научи да използва ШЕУ и да схване какво е числова станция. В дома на Нолан не се правеше ясна разлика между разбиване на шифри и религия.

Мей Линг си спомни съвета на баща си в деня, когато бе навършила шестнайсет: „Опитай се да бъдеш повече патица, отколкото гъска. Патицата изглежда неподвижна на повърхността, но краката ѝ гребат неуморно под водата. Гъската стои на брега и пляска с криле, за да се направи да изглежда по-голяма. Повече патица, по-малко гъска “. Оттогава Мей Линг бе започнала да гледа на баща си през различна призма, която го показваше както способен да се възползва в максимална степен от обстоятелствата, така и високоинтелигентен. Беше започнала да прозира как той се прави на глупав и остава спокоен при конфронтация, но впоследствие действа решително. След курса по психология в Помона бе определила психотипа му като „пасивен — агресивен“.

До онзи незабравим ден във Ванкувър преди четири години Мей Линг бе смятала, че шифрите са единственото хоби на баща ѝ. Тогава бе научила, че схванатият питчър, изправен срещу нея в тренировката ѝ по софтбол, не е ИТ специалист към посолство, а криптоаналитик на работа в ЦРУ. Според мама, татко бил спечелил награда за заслуги заради работата си в проект, продължил над две години. Разкритието бе дошло в колата по време на пътуването от летището във Ванкувър към средата на нищото, за да подготвят новозакупената скапана барака за евентуален живот в анонимност. Според тате секретният му проект вече не бил особена тайна. Хора от Близкия изток били решени на всичко, за да убият съекипниците му, а ако можели да идентифицират семейството му… и тях.