Джеймс Паттерсон - Невидим

— Добър е — заключава Букс.

— Вече знаехме това. Софи, можеш ли пак да пуснеш фронталния кадър, с който разполагаме?

Картината се размърдва, всички се движат назад с бясна скорост. Това ми напомня за стари кадри от бебешката ми възраст как баща ми учи мен и Марта да ходим, когато сме на около година, гледахме този запис десет години по-късно на Коледа. Татко ни увещава, а след това пуска ръцете ни и ни оставя сами, близначки, които се носят напред с тежки неуверени стъпки като пияни моряци, а след това падат назад по дупе. Спомням си как гледах това с татко, мама и Марта, а татко превърташе касетата отново и отново на забързан кадър, така че двете с Марта се препъвахме напред, падахме, а след това тръгвахме на заден ход към ръцете на татко. Смеехме се от сърце, а татко превърташе лентата на VHS касетата напред-назад, умееше той да ни работи нас, десетгодишните му момичета. Осветлението в хола беше приглушено, пийвах си яйчен пунш (Марта мразеше яйчения пунш, но аз го обичах), усещах топлината от пукащия огън и уюта на чорапчетата, които закачахме грижливо над камината през цялото ни детство.

— Ето — казва Букс.

Екранът застива с пращене. Софи се опитва да увеличи образа, но заради лошото качество на записа картината става още по-размазана. Превърта напред и назад, докато открие възможно най-добрия кадър със субекта.

Няма никакъв шанс да се видят очите. И все пак загубата не е пълна. Овалът на лицето му, издълженият фин нос. Въпреки непромокаемото му яке телосложението му е загатнато — прегърбени рамене, деликатна конструкция. Все е нещо. В момента всеки от нас се чуди дали би могъл да разпознае този човек, ако го срещне очи в очи.

Да, решавам за себе си, но това е продиктувано от твърдоглавието ми. Кой знае дали субектът ни наистина е плешив? Кой знае дали наистина има тлъстини около корема? Степента, до която вече познаваме субекта, неизбежно ни подсказва, че го бива в дегизировката. Представете си го с руса коса, махнете очилата, прибавете костюм и вратовръзка, махнете фалшивото шкембенце и спокойно може да мине за един от нас.

По дяволите, да си го признаем — напълно възможно е да броди сред нас и в абсолютно същия вид като в записа. Защото изглежда точно така, както иска да изглежда: обикновен мъж над трийсетте. Незабележим, незапомнящ се мъж.

Нормален мъж. Безобиден.

Букс избутва стола си встрани от бюрото, на което е сложен компютърът, с леко раздразнено изражение. Дени ни беше предупредил да не разчитаме твърде много на записа, но все пак имахме известна надежда, първи шанс да видим субекта лично. Адреналинът започва да спада и да преминава в разочарование.

— Веднага ще го изпратим на техническите сътрудници. Да видим дали ще могат да подобрят качеството на картината — казва той и въздъхва, за да се успокои. — Въпреки това ми се струва, че няма да е достатъчно добра за лицево разпознаване.

Прав е. Не съм добре запозната с технологията за лицево разпознаване. Анализаторите от разузнаването, чиито задачи са в сферата на националната сигурност, имат доста по-голям опит. Но съм работила достатъчно с нея, за да съм наясно с ограниченията ѝ. Профилна снимка на субекта не може да ни е от голяма полза, а макар и да имаме фронтална, не разполагаме с ретината му, както и с редица други отличителни белези — очи, цял нос, скули. Няма начин и да се доберем до информация за текстура на кожата, дали е гладка, или по-груба.

Той така и не позволи камерата да го хване достатъчно добре.

Букс разтрива лице с две ръце.

— Тази сутрин получихме съдебна заповед за претърсване на компютрите на Къртис Валънтайн — съобщава той. — Би трябвало да получим резултати до края на деня. Това ще ни помогне съвсем скоро да установим името на човека, с когото Къртис е трябвало да се срещне — името, което е използвал субектът. Напредваме, хора.

Изсумтявам леко цинично. Букс все пак е прав — Бюрото призна пожарите за убийства едва преди два дни и да, започваме да получаваме резултати.

Само да можехме да се забързаме, казвам си, не за първи, не и за десети път. Познатият рефрен не излиза от главата ми — цялото забавяне е довело до още и още смъртни случаи.

Отново поглеждам към застиналата картина на екрана — размазаната черно-бяла снимка на нашия човек. Почти ни се подиграва, влиза в обхвата на камерата, но не ни дава хубав фронтален поглед, знае с абсолютна точност ъгъла…

Чакай малко.

— Бил е тук преди — изричам. — Ти сам го каза, Букс, знаел е къде е разположена видеокамерата в момента, в който е влязъл.