Том Грейс - Зловеща паяжина

— Какво мислиш? — попита тя тихо.

— Останалите са на горния етаж, а изглежда има само два начина да се стигне дотам. Глупаво е да се разделяме. Предлагам да залостим тази врата и да тръгнем по главното стълбище.

— Добре.

Двамата подпряха вратата със стол, после се върнаха в трапезарията и излязоха в двуетажното фоайе. Главното стълбище, с широки стъпала и заоблени парапети, се издигаше плавно нагоре. Тръгнаха по него, като не откъсваха очи от горната площадка.

Когато я приближиха, Килкъни се обърна към двете срещуположни врати в края ѝ. Те бяха открехнати, а стаите зад тях изглеждаха съвсем тъмни на фона на озареното от огъня фоайе.

„Коя от двете?“ зачуди се Килкъни, като се взираше в мрачните процепи.

Проблясък от изстрел разкъса тъмнината вдясно и двамата се отдръпнаха тъкмо навреме. Трите куршума се забиха в дървеното стълбище, само на сантиметри от главата на Килкъни. Той протегна дясната си ръка над последното стъпало и отговори на стрелбата. Куршумите се забиваха в стените и вратата без особен шанс да попаднат в стрелеца. Килкъни и неизвестният нападател продължиха да си разменят изстрели в очевидно патова ситуация.

— Какво ще правим? — попита Тао.

— Ще тръгнеш след мен. На три стреляй няколко пъти в дясната половина на тази врата. Аз ще изтичам отляво, ще се мушна вътре и ще го нападна. Последвай ме, щом стигна вратата.

— Не е ли по-добре аз да вляза вътре?

— Правила ли си го преди?

— Не.

— Аз пък съм. Прикривай ме, в случай че нещо се обърка. Готова ли си?

Тао се подготви и започна да отброява бавно. На три стреля към тъмния отвор, за да осигури прикритие за Килкъни.

Вратата от другата страна на площадката се отвори, Тао се претърколи през последното стъпало и забеляза как Удал Уокър вдига пистолета си и стреля. Тя изпразни пълнителя на глока в гърдите му и той падна назад в стаята.

Килкъни изрита вратата и влетя в тъмната стая. Държеше глока на нивото на очите си. Докато се завърташе рязко надясно, протегнатата му ръка закачи нещо и точно пред него проблесна дуло. Куршумът се заби във вратата до главата му. Лявата му буза запари от изгорелия барут, а ухото му екна болезнено.

Остатъчният образ на припламващото дуло го заслепи, тъй като очите му бяха привикнали към тъмнината. Но зрението вече не му беше необходимо — нападателят беше точно пред него.

Докато Килкъни изстрелваше последните си куршуми, нещо удари дясната му ръка и отклони пистолета му от целта. Две дула проблеснаха в тъмното отпред. Прозорецът вляво се разсипа в дъжд от стъкла.

Килкъни хвърли празния пистолет на земята и сграбчи нечии ръце пред себе си.

Едната от тях беше влажна и топла. Той ритна напред на височината на кръста си и кракът му попадна в нещо. Стрелецът се преви надве, наклони се напред и лицето му се видя на мътната светлина, която струеше от вратата. Дюрок!

Дюрок се окопити бързо и се хвърли напред, като заби рамо в гърдите на Килкъни, прикова го към вратата и освободи ръцете си. Килкъни усети как две от ребрата му изпукват, когато тялото му се заби в месинговата дръжка. Дюрок се изви настрани, за да го избута между себе си и рамката на вратата. И двамата се бореха за въздух. Дюрок се изправи, беше висок колкото Килкъни, и вдигна пистолета си към гърдите му.

Килкъни се пресегна, стисна китките му и заби коляно в слабините му. Дюрок се преви. Килкъни се завъртя наляво и го принуди да последва движението му, прикован от хватката. Като набра ускорение от завъртането, той пусна китките на Дюрок и го запрати във въздуха. Високият витражен прозорец се разби на парчета, когато Дюрок излетя през него. Тялото му се сгромоляса с глух удар на терасата долу.

Килкъни хвърли поглед навън. Дюрок лежеше неподвижно върху тухлената тераса, а вратът му беше извит под невъзможен ъгъл.

Зад заключената врата на господарската спалня Лафит чу престрелката и последвалото затишие.

— Дюрок? — провикна се той неспокойно.

— Страхувам се, че не е той — заяви Килкъни.

Мартино седеше на ръба на огромното легло с балдахин и плачеше, прегърнала раменете си с ръце. Лафит се вгледа в нея — най-блестящият му учен, неговата любовница и довереница — и не усети нищо, освен омраза и омерзяващото усещане, че е предаден.

— Това е твое дело, Доминик! Ти и Дюрок сте отговорни за всичко!

— Не, Шарл — извика тя през сълзи.

Лафит се приближи към леглото. В дясната си ръка държеше широк нож от дамаска стомана. Острието блестеше в червено и оранжево, отразявайки заревото на пламъците, които поглъщаха сградата с генераторите. Лафит обикновено държеше ножа в сейфа в дрешника си, но тази вечер го беше извадил, след като Дюрок ги изпрати с Мартино на горния етаж. Страхът в очите на Дюрок не можеше да се сбърка. Лафит го беше видял. А сега Дюрок беше мъртъв.