Том Грейс - Зловеща паяжина

— Е, приятелче, положението ти току-що съвсем се сговни. Шефът лично ще се заеме с теб. Идва насам, за да си побъбрите, но не мисля, че ще ти се стори особено приятен.

— Значи ще трябва да си тръгнем, преди да е пристигнал — каза Тао, като насочи пистолета си право в челото на пазача. — Освободи го.

Стреснат, пазачът взе бавно ножици от бюрото и сряза въжетата около китките и глезените на Килкъни.

— Как сме с времето? — попита Килкъни.

— Имаме около три минути, преди някой от другите да се върне — отговори Тао. — И дори по-малко, ако реши да се обади и не получи отговор от нашия приятел тук.

Килкъни накара пазача да седне на стола и го завърза.

— Квит ли сме? — ухили се Тао, докато му подаваше бойното електронно оборудване и очилата.

— Май да — отвърна Килкъни с усмивка. — Грин, намери ни чист път навън.

— Радвам да те чуя отново, Нолън. Угасих външното осветление около сградата. Просто следвай пътя на дисплея си.

Грин ги изведе бързо от сградата. Килкъни и Тао хукнаха по моравата, като разчитаха само на далечните светлини от съседните сгради, за да откриват пътя си. Спряха при отвора на отводнителния канал.

Килкъни влезе пръв и бързо тръгна обратно към колата. Скоро се чу шум от перки на хеликоптер. Килкъни вдигна ръка и Тао спря. В небето на север просветваше червена светлинна.

Хеликоптерът кацна на площадката на покрива на „Виеложик“, остави пътника си и се издигна.

Белият лъч на прожектора му се плъзна по стената на сградата, а после по земята.

— Да се махаме — каза Килкъни. — Ако този хеликоптер се приближи до нас, веднага се опитай да намериш някакво прикритие.

Тръгнаха възможно най-бързо по калните пътеки на канала. Шумът от хеликоптера се усили и Килкъни видя яркия лъч да се устремява към тях. Те бързо се изкатериха по калните стени и се скриха под огромна секвоя.

Хеликоптерът се приближи към тях, пилотът явно се опитваше да намери следи от двамата нарушители. Тънки снопчета светлина се плъзнаха по Килкъни и Тао през гъстите клони на секвоята. Хеликоптерът спря за миг и прожекторът се насочи към дървото.

— Мамка му — изсъска ядосано Килкъни, — сигурно е видял отблясъка от очилата ми.

Сведе лице и обхвана слепоочията си с ръце. Хеликоптерът се повъртя още няколко секунди, после се отдалечи и всичко отново потъна в мрак.

— Мислиш ли, че ни забелязаха? — попита Тао.

— Не знам, но най-добре да не чакаме да разберем.

Те затичаха покрай ръба на отводнителния канал, докато стигнаха сляпата улица, където бяха оставили колата си. Изчакаха в сенките, но не забелязаха никой от охраната на „Виеложик“.

— Карай ти — каза Килкъни и подаде ключовете на Тао. — Аз ще те насочвам. Грин, там ли си още?

— Че къде да съм?

— Чудесно. Как да се измъкнем оттук?

17 март, 3:45

Ню Йорк Сити

— Здравей, Ню Йорк — извика Тао и най-после наруши мълчанието, което тегнеше над тях по дългия път към Манхатън.

— Ако видиш денонощна аптека, спри — каза Килкъни.

Тя се обърна към него:

— Добре ли си?

— Да. Просто ми трябва нещо.

— Има една в края на пресечката — каза Тао и зави към тротоара.

Килкъни посегна към дръжката на вратата.

— Стой тук — спря го Тао. — В този костюм приличаш на статист от „Лудият Макс“. Аз ще отида.

Килкъни вдигна вежди.

— И си мислиш, че просто ще се слееш с обстановката?

— Жена в плътно прилепнал костюм в Ню Йорк по това време на нощта през уикенда? — попита Тао саркастично. — Дори няма да ме погледнат втори път. Какво ти трябва?

— Нещо за повръщане.

Тао го изгледа, не изглеждаше да му е зле, и каза:

— Връщам се след минутка.

След като тя се върна, те пак потеглиха, после паркираха колата в гаража до студиото и влязоха вътре. Килкъни съблече горнището на костюма си и отиде направо към кухненската мивка.

— Какво правиш? — попита Грин. Тао го гледаше загрижено.

— Извличам доказателства.

Килкъни махна предпазната обвивка от капачката на сиропа от ипекакуана, прочете инструкциите и отпи от бутилката. Надвеси се над мивката и изчака лекарството да подейства. Не чака дълго. Грин и Тао се извърнаха, докато Килкъни повръщаше. Постепенно спазмите утихнаха и той се успокои.

Тао се приближи и протегна ръка да издърпа тапата на мивката. Вонята беше ужасна.

— Недей — спря я Килкъни, дишаше тежко. — Вътре има метална капсула. Трябва да я открием.

— Седни — нареди му Тао и го избута към отворения прозорец.