Том Грейс - Зловеща паяжина

— Голям избор, няма що — промърмори Тао примирено. — Кога искате да отида в Калифорния?

— Работата, за която говоря, не е в Калифорния, а в Мичиган.

— Мичиган? Че какво има в Мичиган?

Барнет пренебрегна въпроса ѝ и продължи:

— Искам да отворите клон на тази фирма в Ан Арбър. Отначало ще бъдете сама. Има един мъж там, с когото искам да се срещнете. Няма формални връзки с ЦРУ, но е работил няколко пъти с нас и мисля, че сама ще се убедите, че може да бъде ценен актив.

24 февруари

Крайстчърч, Нова Зеландия

— Вие ли сте Килкъни? — попита един капитан от военновъздушните сили с черно авиационно яке, когато Килкъни слезе от „Скайър-92“.

— Да.

— Сър, аз съм капитан Паркър. Генералът ме помоли да ви посрещна. Загасихте ли лампите в Макмърдо, преди да си тръгнете?

— Затвориха пистата, след като излетяхме.

Килкъни и екипите, разследващи катастрофата, бяха сред последните хора, напуснали Антарктида в края на летния сезон. Продължиха с работата в LV-станцията до падането на температурите, съпътстващо наближаващата промяна на сезоните, което ги накара да напуснат мястото на катастрофата. Успяха да съберат достатъчно отломки, за да потвърдят, че самолетът е C-130, но това беше всичко, което научиха. Идентификационната пластина остана скрита под леда. Екипът на Сандърс докара каквото успя и фотографира всичко останало с надеждата, че лабораторният анализ ще изчопли още някое съществено късче информация.

— Сър, има промяна в летателния ви план обратно към Щатите.

— Защо? — поинтересува се Килкъни.

— Не ми беше дадена такава информация, сър. Знам само, че трябва да ви посрещна и да ви кача заедно с багажа ви на самолет за Москва.

Щом пристигна на международното летище „Шереметиево 2“ на следващата сутрин, Килкъни беше посрещнат на портала от човек от ФСБ, руската федерална служба за сигурност. Мъжът показа картата си на митницата, преведе Килкъни през гишето и го поведе към една кола. Четиридесет минути по-късно Килкъни пристигна на „Лубянка“ и беше въведен в кабинета на директора на ФСБ Игор Сергеевич Фьодоров.

— Добре дошли отново в Москва, Нолън Сеанович — поздрави го сърдечно Фьодоров.

— Благодаря ви. Този кабинет изглежда по-голям от предишния.

Фьодоров кимна; новият офис подхождаше на положението му.

— След като се справихме с онази свиня Орлов, бях забелязан от висшестоящите и бях повишен. Предполагам, че трябва да благодаря или да виня теб за това, като се имат предвид тоновете бумащина, които се изсипват на бюрото ми.

— Малка цена за това, че се отървахте от оня паразит.

— Съгласен съм. И съм ти благодарен. Казаха ли ти защо си тук?

— Не.

— Получихме информация относно ракетната установка, която сте открили на Антарктида. С Барнет сметнахме, че ще е най-добре някой от вашата страна да присъства на срещата.

— Може би не съм подходящо облечен за случая — каза Килкъни. Беше с дебел ирландски пуловер, джинси и туристически ботуши и изглеждаше по-скоро като рибар от остров Аран, отколкото като служител на американския държавен департамент.

— Не се притеснявай, облечен си съвсем подходящо — ухили се Фьодоров.

— С кого ще се срещнем?

— С един генерал. Ще бъде доста интересно. Поради високия му чин аз ще трябва да проведа разпита.

От курса по руска история в колежа Килкъни знаеше, че преди революцията в сградата на „Лубянка“ се е помещавала застрахователна компания. След това беше станала щаб на тайната полиция и всъщност затвор за враговете на държавата. Килкъни не беше сигурен дали някой все още не гние в подземията, затова почувства облекчение, когато асансьорът им спря на втория етаж.

Фьодоров го въведе в добре обзаведена заседателна зала. В стаята имаше четирима мъже, трима, от които цивилни. Четвъртият беше в парадна униформа на руски генерал.

— Вашето посолство ни отпусна преводач, за да можете да следите заседанието — каза Фьодоров, като кимна към млад мъж, който стоеше малко встрани от останалите. — Ще седнеш тук до мен.

— Кои са тези с генерала?

— Охрана.

Фьодоров помоли присъстващите за тишина. Генералът седна в единия край на заседателната зала, а Фьодоров, Килкъни и преводачът се настаниха в другия. Двамата мъже от охраната излязоха навън.

— Моля, кажете името си — започна Фьодоров.

— Генерал-лейтенант Анатолий Дубински.

— Какво е сегашното ви назначение, генерале?

— В момента съм в административна отпуска до края на това разследване — заяви Дубински ехидно.