Роберт Гэлбрейт - В служба на злото

– Това не значи, че не може да пееш нещо друго.

– Няма нужда – отвърна той.

Температурата се бе понижила леко, когато стигнаха бензиностанцията при Донингтън Парк, където спряха за кафе. Робин остави якето си на облегалката на стола и отиде до тоалетната. Останал сам, Матю се протегна и тениската му се надигна над дънките, за да разкрие няколко сантиметра от плоския му корем. Това привлече погледа на момичето зад щанда на „Кафе Коста“. Доволен от себе си и от живота, той се усмихна и й намигна. Тя се изчерви, изкиска се и се обърна към колежката си, станала свидетел на сценката.

Телефонът в джоба на якето на Робин зазвъня. Решил, че е Линда, интересуваща се на какво разстояние от дома са, Матю се протегна лениво, като знаеше, че момичетата го следят с очи, и извади телефона от джоба на Робин.

Беше Страйк.

Матю се втренчи във вибриращото устройство, сякаш неволно бе хванал тарантула. Телефонът продължаваше да звъни и да вибрира в ръката му. Огледа се: Робин не се виждаше никъде. Той отговори на обаждането и мигом прекъсна. На екрана се изписа „пропуснато обаждане от Корм“.

Грамадният грозник искаше Робин обратно, Матю бе сигурен в това. Разполагал бе с пет дълги дни да осъзнае, че няма да намери никой по-добър от нея. Може би беше провел няколко интервюта с кандидати за работата и те въобще не се бяха доближили до нивото на Робин. Или пък всичките му се бяха изсмели в лицето заради жалката заплата, която предлагаше.

Телефонът иззвъня отново. Пак беше Страйк, за да провери дали прекъсването е било умишлено, или случайно. Матю гледаше телефона, парализиран от нерешителност. Не се осмеляваше да вдигне от името на Робин и да прати Страйк по дяволите. Познаваше го: нямаше да спре да звъни, докато не говори с нея.

Обаждането се прехвърли на гласова поща. Матю си даде сметка, че записано извинение е най-лошото, което можеше да се случи: Робин щеше да го слуша отново и отново и накрая току-виж се размекнала...

Вдигна поглед: Робин се връщаше от дамската тоалетна. С телефона й в ръката си той се изправи и се престори, че говори в него.

– Татко е – излъга я, като закри апарата с длан и се молеше Страйк да не звънне отново по време на пантомимата му. – На моя му е паднала батерията... Я кажи, каква ти е паролата, трябва да проверя нещо за полета ни, за да съобщя на татко...

Тя му я даде.

– Ще те оставя за секунда, не искам да чуваш нищо за сватбеното пътешествие – каза той и се отдалечи, разкъсван между чувство за вина и гордост от бързата си реакция.

След като се озова в безопасност в мъжката тоалетна, отвори телефона й. Да заличи всяка следа от обажданията на Страйк означаваше да изтрие цялата история на разговорите й и той го направи. После избра гласова поща, изслуша записаното съобщение на детектива и изтри и него. Накрая влезе в настройки и блокира Страйк.

Дишайки дълбоко, погледна красивото си отражение в огледалото. В съобщението си Страйк й казваше, че ако не му върне обаждането, той няма да я търси повече. Венчавката беше след четиресет и осем часа и тревожният Матю разчиташе Корморан да удържи на думата си.

Deadline

Краен срок – Б. пр.

Беше пренапрегнат, изнервен, убеден, че току-що беше направил нещо глупаво. Влакът на метрото с тракане се движеше на юг и кокалчетата му бяха побелели от силното стискане на кожената дръжка. Подпухналите му и зачервени очи зад очилата се присвиха по посока на табелите на станцията.

Пронизителният глас на То сякаш още се забиваше в тъпанчетата му.

– Не ти вярвам. Къде са парите, след като си се хванал да работиш нощна смяна? Не... искам да говоря с теб... не... няма да излизаш отново...

Удари я. Не биваше да го прави, ясно му беше: споменът за шокираното й лице с разширени очи още го преследваше, виждаше ръката й притисната към бузата, където отпечатъците от пръстите му се зачервяваха върху бялата кожа.

Тя беше виновна, той не бе в състояние да се сдържи след пос­ледните две седмици, през които срещаше все по-рязко отношение от То. След като се бе прибрал у дома с очи, пълни с червено мастило, престори се, че е алергична реакция, но не намери съчувствие у студената кучка. То не преставаше да дудне с въпросите си къде е бил и – за пръв път – къде са парите, които уж бил спечелил. Напоследък не беше имал време да участва в кражби с момчетата, тъй като бе посветил цялото си време на дебнене.

Тя донесе вкъщи вестник, в който пишеше, че Шакълуелския изкормвач в момента би трябвало да има червени петна от мастило около очите си. Той изгори вестника в градината, но не можеше да й попречи да прочете новината другаде. Онзи ден я изненада, докато го наблюдаваше със странно изражение. То не беше глупава, дали не беше започнала да подозира нещо? Такива тревоги бяха последното, от което имаше нужда сега, когато опитът му срещу Секретарката се бе провалил така унизително.