Роберт Гэлбрейт - В служба на злото

По дяволите.

– Ехо! – подвикна глас, ясно различим през тънката преградна стена. – Ти ли си, Дони?

Страйк забърза обратно към вратата, заопипва трескаво стената край касата и откри ключа за лампата. На светло се видя, че в стаята има само лекьосан двоен матрак и оранжев сандък, върху който очевидно бе стояла докинг станция за айпод, защото сега лежеше на пода, където бе паднала.

– Дони? – чу се отново гласът, сега идващ от балкона навън.

Страйк извади флакона с пропан, изпразни го и го тикна под оранжевия кашон. Стъпките по балкона бяха последвани от почукване на вратата. Детективът отвори.

Пъпчив мъж с мазна коса се втренчи в него със замъглен поглед. Изглеждаше силно дрогиран и държеше в ръка кутийка бира „Джон Смит“.

– Господи! – взе да души шумно. – Каква е тая шибана миризма?

– Газ – отвърна Страйк с неговото светлоотразително яке, строг представител на Националната газоразпределителна компания. – Получихме сигнал от съседите отгоре. Явно оттук идва.

– Мамка му – избъбри съседът, на когото май му прилоша. – Няма да хвръкнем във въздуха, нали?

– Това съм дошъл да установя – заяви авторитетно Страйк. – Нали нямате открит пламък в съседния апартамент. Да не пуши някой?

– Ей сега ще ида да проверя – внезапно много уплашен каза съседът.

– Добре. Може да намина да погледна и у вас, като свърша тук – уведоми го Страйк. – Чакам да дойде подкрепление.

Съжали за тази фраза в мига, щом излезе от устата му, но новият му познат очевидно не се учуди на подобен термин, изречен от човек на газовата компания. Когато се обърна да си върви, Страйк го попита:

– Собственикът се казва Дони, така ли?

– Дони Лейн – отвърна нервният съсед, който очевидно отчаяно бързаше да скрие запасите си и да угаси всички открити пламъци. – Дължи ми четиресет лири.

– Е, по този въпрос не мога да помогна – отвърна Страйк.

Мъжът отпраши навън, а детективът затвори вратата зад него и се благодари, че предвидливо си беше измислил прикритие. Само това му липсваше сега, някой да се обади на полицията, преди да е в състояние да докаже нещо...

Вдигна оранжевия кашон, запуши съскащия флакон и пос­тави айпода в докинг станцията обратно на мястото му. Тъкмо се канеше да влезе по-навътре в апартамента, когато му хрумна внезапна мисъл и се обърна към плейъра. С едно леко почукване на показалеца му малкото екранче светна. ‘Hot Rails to Hell’89 на – това Страйк го знаеше много добре – Blue Öyster Cult .

„Горещите релси към ада“ – Б. пр.

Vengeance (The Pact)

Мъст (Договорът) – Б. пр.

Клубът гъмжеше от хора. Помещаваше се под две дъги на железопътен мост, също като този пред апартамента му, и имаше атмосферата на подземие, подсилвана от вълнообразната ламарина на покрива. Прожектор хвърляше сюрреалистични светлини по металните повърхности. Музиката беше оглушителна.

Охранителите никак не бяха склонни да го пуснат вътре. Държаха се нагло и презрително с него, за миг се уплаши да не го претърсят и да не усетят ножовете, скрити в якето му.

Изглеждаше по-стар от всички останали и му беше гадно от това. Ето какво му бе причинил псориатичният артрит, остави го белязан и раздут като балон от стероиди. Мускулите, които имаше като боксьор, се бяха превърнали в тлъстина; едно време в Кипър ги бе напомпвал с лекота, но вече не. Наясно бе, че няма шанс с никоя от тези лекомислени малки кучки, скупчени под искрящото кълбо. Почти никоя не беше облечена като за клуб. Повечето бяха с дънки и тениски като някакви лесбийки.

Къде беше временната служителка на Страйк с нейния разкошен задник и възхитителна разсеяност? Тук не се прескачаха високите тъмнокожи жени, би трябвало лесно да я зърне, но макар да огледа внимателно бара и дансинга, не я забеляза никъде. Видя му се като предзнаменование това, че тя спомена клуб, толкова близо до апартамента му; приел го бе като възвръщане на богоподобния му статут, вселената отново се подреждаше в негова угода, ала усещането за неуязвимост бе мимолетно и почти напълно прогонено от разправията с То.

Музиката кънтеше в главата му. Предпочиташе да си е у дома и да слуша Blue Öyster Cult , да мастурбира над реликвите си, но беше чул уговорката й, че ще е тук... По дяволите, толкова претъпкано беше, че би могъл да се притисне към нея и да я намушка, без някой да забележи или да чуе писъка й... Къде беше кучката?

Простакът с тениска на Уайт Флаг се беше блъснал в него толкова много пъти, че на драго сърце би го наритал. Вместо това си проби път с лакти, за да се отдалечи от бара и отново да огледа дансинга.