Роберт Гэлбрейт - В служба на злото

Движещите се светлини преминаха през полюшващ се килим от ръце и потни лица. Проблясък на злато... белязана хилеща се уста...

Тръгна през зяпачите, без да го е грижа колко малки мърли блъсна по пътя си.

Тоя с белега беше в метрото. Обърна се назад. Мъжът явно бе изгубил някого, оглеждаше се, надигнат на пръсти.

Нещо не беше наред. Усещаше го. Надушваше нещо гнило. Присви леко крака в коленете, за да се смеси по-лесно с тълпата, и с мъка си запробива път към противопожарния изход.

– Съжалявам, приятел, ще трябва да използваш...

– Я чупка.

Излезе, преди някой да успее да го спре, като дръпна резето върху вратата и изскочи навън в нощта. Тичешком мина покрай външната стена и зави зад ъгъл, където, съвсем сам, пое дълбоко въздух няколко пъти и обмисли вариантите пред себе си.

„В безопасност си – каза си. – В безопасност си. Никой няма нищо срещу теб.“

Но беше ли вярно?

От всички клубове, които можеше да спомене, тя бе избрала такъв, който се намираше на две минути от дома му. Ами ако това не бе дар от боговете, а нещо съвсем различно? Ами ако някой се опитваше да го вкара в капан?

Не. Нямаше начин. Страйк беше насъскал ченгетата по него и те не проявиха никакъв интерес. Със сигурност беше в безопасност. Нищо не го свързваше с никоя от тях...

Само че онзи с белега на лицето се беше возил в метрото с него още от Финчли. Подтекстът на този факт временно блокира мисловните му процеси. Ако някой следеше не Доналд Лейн, а съвсем различен човек, спукана му беше работата...

Закрачи, като от време на време подтичваше за кратко. Патериците, този полезен реквизит, вече не бяха необходими, освен за да печели с тях съчувствието на лековерни жени, да заблуждава службата за инвалиди и, естествено, да поддържа прикритието си на твърде болен човек, който не би могъл да иде и да издири малката Келси Плат. Артритът му беше отшумял още преди години, но все така му осигуряваше източник на доходи и възможност да поддържа апартамента в Уоластън Клоуз.

Докато прекосяваше забързано паркинга, погледна нагоре към апартамента си. Завесите бяха спуснати. Можеше да се закълне, че ги остави дръпнати встрани.

And now the time has come at last

To crush the motif of the rose.

Blue Öyster Cult, ‘Before the Kiss’

Дойде часът най-сетне / за удар върху шарката на рози. Блу Ойстър Кълт, „Преди целувката“ – Б. пр.

Крушката в спалнята беше изгоряла. Страйк включи фенерчето, което бе донесъл със себе си, и се насочи към единствената мебел – евтин чамов гардероб. Вратата му изскърца при отварянето й.

Отвътре целият бе облепен със статии от вестници за Шакълуелския изкормвач. Над всички тях бе залепена снимка, принтирана на лист с формат А4, вероятно от интернет. Младата майка на Страйк, гола, с ръце, вдигнати над главата, с дългата й, подобна на облак коса, не съвсем закриваща гърдите й, изпъчени гордо, ясно видимият надпис над тъмния триъгълник срамно окосмяване: ‘Mistress of The Salmon Salt’.

Той погледна към дъното на гардероба, където край черна торба за боклук беше струпана купчина хард порно списания. Страйк пъхна фенерчето под мишница и отвори торбата с облечените си в латексови ръкавици ръце. Вътре имаше малка колекция от разнообразно дамско бельо, като някои от нещата бяха вкоравени от отдавна засъхнала кафява кръв. На самото дъно пръстите му напипаха тънка верижка и обеца във форма на халка. На светлината на фенерчето проблесна златна сърцевидна арфа. По обецата имаше следа от засъхнала кръв.

Страйк върна всичко в черния чувал за боклук, затвори вратата на гардероба и тръгна към кухничката, която бе очевидният източник на миризмата на разложено, плъзнала из целия апартамент.

У съседите някой беше включил телевизора. През тънката стена долетя залп от пушечни изстрели. Страйк чу приглушен наркомански смях.

До чайника имаше буркан с нескафе, бутилка уиски „Белс“, увеличително огледало и бръснач. Печката беше покрита с дебел слой мазнина и прах и личеше, че не е използвана от дълго време. Вратата на хладилника беше бърсана с мръсен парцал, оставил бледи розови дъги. Страйк посегна към дръжката му и в същия момент телефонът завибрира в джоба му.

Обаждаше се Пищяла. Бяха се разбрали да не си звънят, само да си пращат съобщения.

– По дяволите, Пищял – заговори Страйк, – нали ти казах...

Чу дишането зад себе си секунда преди до врата му във въздуха да изсвисти размахано мачете. Детективът отскочи встрани, а телефонът изхвърча от ръката му и падна върху мръсния под. Залитна назад, а острието разцепи ухото му. Извисяващата се сянка отново вдигна мачетето да нападне Страйк, озовал се на пода; детективът ритна убиеца в слабините и той изръмжа от болка, отстъпи няколко крачки назад и отново вдигна късия нож.