Роберт Гэлбрейт - В служба на злото

Ден преди заминаването им за Машам Матю се върна у дома с вестник „Сън“, който обикновено не четеше.

– Защо си купил това?

Той се поколеба, преди да отговори, и вътрешностите на Робин се сгърчиха.

– Да няма ново...?

Ала тя знаеше, че няма ново убийство, цял ден беше следила новините.

Той отвори вестника, сгъна го на една страница и й го подаде с изражение, което й бе трудно да разтълкува. Робин се озова втренчена в собствената си снимка. На нея вървеше с наведена надолу глава, облечена в шлифер, на излизане от съда, след като беше свидетелствала по много нашумелия процес срещу убиеца на Оуен Куин. В голямата снимка бяха вмъкнати две малки: една на Страйк с вид на махмурлия, и другата – на невероятно красивата манекенка, за залавянето на чийто убиец бяха работили заедно. Отдолу се мъдреше заглавие:

ДЕТЕКТИВЪТ, РАЗРЕШИЛ СЛУЧАЯ ЛАНДРИ, СИ ТЪРСИ НОВО МОМИЧЕ за РОЛЯТА НА ПЕТКАН

Корморан Страйк, детективът, разкрил убийците на супермодела Лула Ландри и на писателя Оуен Куин, се е разделил с красивата си 26-годишна сътрудничка Робин Елакот.

Детективът е пуснал обява за длъжността онлайн: „Ако имате опит като следовател в полицията или в армията и желаете да започнете...“

Следваха още няколко абзаца, но Робин не можа да ги прочете. Прескочи към коментара с автор Доминик Кълпепър, журналист, когото Страйк познаваше лично. Вероятно той се бе обадил на Кълпепър, често преследващ Страйк да го захранва с криминални новини, за да е сигурен, че нуждата му от нов сътрудник ще бъде възможно най-широко разгласена.

Робин не вярваше, че е възможно да се чувства по-зле, но сега установи, че е грешила. Тя наистина беше уволнена след всичко, което бе сторила за него. Беше заменяемо „момиче за ролята на Петкан“, „сътрудничка“ – никога партньор, никога равна, – а сега той вече търсеше някой с опит в полицията или в армията: някой дисциплиниран, способен да изпълнява нареждания.

Обхвана я люта ярост; всичко се размаза пред очите й – коридорът, вестникът, Матю, опитващ се да демонстрира съчувствие, и Робин с мъка устоя на импулса да се втурне към дневната, където на масичка лежеше телефонът й, и да се обади на Страйк. Толкова пъти й се искаше през последните четири дни, но тогава беше с цел да го умолява да размисли.

Вече не. Сега искаше да му крещи, да го засрами, да го обвини в долна неблагодарност, лицемерие, безчестие...

Пламналият й поглед срещна този на Матю и тя видя, преди той да прикрие изражението си, колко зарадван беше, че Страйк най-сетне се бе издънил толкова драматично. Ясно й стана, че годеникът й с нетърпение й беше показал вестника. Нейното огорчение направо бледнееше пред неговото тържествуване от раздялата й със Страйк.

Тя се извърна и тръгна към кухнята, решила, че няма да крещи на Матю. Ако се скараха, щеше да има чувството, че Страйк е спечелил победа. Нямаше никакво намерение да допуска бившият й шеф да отрови отношенията с човека, за когото трябваше... за когото искаше да се омъжи след три дни. Като изсипа непохватно спагетите от тенджерата в гевгира, Робин се опръска с вряла вода и изруга.

– Пак ли паста? – попита Матю.

– Да – отвърна Робин студено. – Това проблем ли е?

– Боже мой, не – отвърна Матю, долепи се до гърба й и обви ръце около нея. – Обичам те – продума в косата й.

– И аз теб – изрече механично Робин.

Ландроувърът беше натоварен с всичко, което щеше да им бъде необходимо за престоя на север, за първата брачна нощ в Суинтън Парк Хотел и за сватбеното им пътешествие „до едно много страхотно място“ – само толкова знаеше Робин за дестинацията им. Тръгнаха в десет часа на следващата сутрин и двамата с тениски в яркия слънчев ден. Докато се качваха в автомобила, тя си припомни онази мъглива априлска сутрин, когато подкара колата, Матю я подгони, а тя отчаяно бързаше да се махне, да иде при Страйк.

Беше много по-добър шофьор от Матю, но когато двамата пътуваха заедно, винаги караше той. Годеникът й пееше ‘Never Gonna Leave Your Side’ на Daniel Bedingfield , когато се включи на магистрала М1. Беше стара песен, от годината, когато и двамата постъпиха в университета.

– Ако обичаш, не пей това – обади се внезапно Робин, нес­пособна да го понесе повече.

– Прощавай – каза стреснат той. – Стори ми се уместна.

– Може би на теб ти носи щастливи спомени – отвърна Робин, като се загледа през прозореца, – но не и на мен.

С крайчеца на окото си видя, че Матю я погледна, после отново насочи очи към пътя. След някой и друг километър й се прииска да не беше казвала нищо.