Роберт Гэлбрейт - В служба на злото

Ценността на Секретарката за него – по-голяма от тази на всяка друга жена, ако можеше да я спипа сама – се състоеше в онова, което чрез нея щеше да причини на Страйк. Амбицията му да си отмъсти на Страйк – брутално и окончателно – се бе разраствала у него, докато не стана главно нещо в живота му. Открай време си беше такъв. Ако някой му направеше сечено, биваше белязан и в някакъв момент, щом се удадеше удобна възможност, дори да отнемеше и години, даваше му да се разбере. Корморан Страйк му бе причинил повече вреда от всяко друго човешко същество и щеше да получи справедливо възмездие.

В продължение на няколко години бе изпуснал Страйк от поглед и тогава дойде онази вълна от известност за мръсника – прослави се, превърна се в герой. А тъкмо това той винаги бе желал за себе си, жадувал го беше. И сега все едно пиеше киселина и се давеше от подлизурските статии за гадината, ала ги четеше до една, поглъщаше каквото открие, защото човек трябва да е осведомен за мишената си, ако иска да причини максимални щети. Възнамеряваше да нанесе толкова болка на Корморан Страйк, колкото не беше по човешките възможности, а по свръхчовешките, защото той знаеше за себе си, че е нещо повече от човек. Нямаше да е тъй просто като нож, наръган между ребрата в тъмното. Не, наказанието на Страйк щеше да е по-бавно и необичайно, ужасяващо, мъчително и накрая опустошително.

Никой никога нямаше да узнае, че е негово дело. Измъкнал се беше вече три пъти: три мъртви жени и никой нямаше представа кой е извършителят. Този факт му позволяваше да чете днешната преса без следа от страх; да чувства единствено гордост и удовлетворение при истеричните описания на отрязания крак, да вдъхва излъчваните от всеки материал ужас и объркване, блеещото стъписване на масовата публика като на стадо овце, подушило вълк.

Сега му беше нужно единствено Секретарката да направи кратко отклонение по пуст участък от улица... само дето Лондон вреше и кипеше от навалица по цял ден и ето че той я наб­людаваше нервиран как се мотае пред Лондонския институт по икономика.

Тя също следеше някого и беше лесно да се отгатне обектът й – жена с платиненоруси удължители на косата, която в средата на следобеда бе отвела Секретарката обратно до Тотнъм Корт Роуд.

Секретарката изчезна в пъб срещу клуба за еротични танци, където беше влязла следената от нея жена. Той се почуди дали да не я последва вътре, ала тя изглеждаше опасно бдителна този ден, така че той влезе в японския ресторант с големи витрини срещу пъба, седна до маса край прозореца и я зачака да се появи.

Ще се случи, каза си, докато се взираше през тъмните си очила към оживената улица. Щеше да я спипа. Нужно бе да се вкопчи в тази мисъл, защото вечерта щеше да му се наложи да се върне при То и при лъжовния полуживот, който позволяваше на истинския Него да се движи и диша тайно.

Зацапаното и прашно стъкло насред Лондон отразяваше незащитеното му изражение, оголено от цивилизованата маска, която слагаше, за да подлъже жени, ставащи жертви на неговия чар и ножове. На повърхността бе излязло съществото, което живееше скрито вътре, съществото, стремящо се само към едно – да установи надмощие.

I seem to see a rose,

I reach out, then it goes.

Blue Öyster Cult, ‘Lonely Teardrops’

Като че роза виждам пред очите си, / протягам се към нея – тя изчезва.

Блу Ойстър Кълт, „Самотни сълзи“ – Б. пр.

Напълно според очакванията на Страйк след излизането на новината за отрязания крак в медиите старият му познайник Доминик Кълпепър от „Нюз ъв дъ уърлд“ му позвъни рано във вторник сутринта в напреднала фаза на гняв. Журналистът отказваше да приеме, че Страйк може да е имал основателни причини да не се свърже с него в същата секунда, в която е получил отрязан крайник, и че отгоре на всичко задълбочава оскърблението с отказа си да го държи в течение на новините по случая срещу солидно възнаграждение. Кълпепър беше получавал неведнъж платени сведения от Страйк и когато разговорът приключи, детективът подозираше, че занапред този източник на доходи ще е затворен за него. Кълпепър беше останал крайно недоволен.

Страйк и Робин не говориха чак до средата на следобеда. С раница на гърба детективът й позвъни от претъпкан експресен влак от Хийтроу.

– Къде си? – попита я.

– В пъб срещу клуба „Ментовия носорог“ – отговори тя. – Казва се „Корт“. Ами ти?

– Връщам се от летището. Бясното татенце се качи на самолета, слава богу.

Бясното татенце беше богат международен банкер, чиято съпруга бе наела Страйк да го следи. Двамата водеха изключително оспорвана битка за попечителство. Отпътуването на мъжа за Чикаго даваше на Страйк няколко нощи отдих от наб­людението над него, тъй като той имаше навик да седи в колата си в четири сутринта пред къщата на съпругата си и да гледа с очила за нощно виждане прозореца на стаята на малките си синове.