Роберт Гэлбрейт - В служба на злото

– Чете ли статиите? – попита той и посочи към изоставен брой на „Мирър“ на съседната маса.

– Само онлайн – отвърна Робин.

– Дано доведат до някаква информация – каза Страйк. – Все някой трябва да е забелязал, че му липсва крак.

– Ха-ха – произнесе Робин.

– Мислиш, че е твърде скоро?

– Да – отговори студено Робин.

– Снощи се порових в интернет – сподели Страйк. – Брокбанк може да е бил в Манчестър през 2006 година.

– Откъде знаеш, че е точният човек?

– Не знам, но е на същата възраст, със същия среден инициал...

– Помниш инициала на второто му име?

– Да – рече Страйк. – Изглежда не е там вече. Същата история е и с Лейн. Почти сигурен съм, че е живял на адрес в Корби през 2008 година, но се е преместил. Откога – попита Страйк, взрян през улицата – онзи тип с камуфлажното яке и тъмните очила седи в отсрещния ресторант?

– От около половин час.

На Страйк му се струваше, че мъжът отвърна на погледа му през улицата и през две витрини. Широкоплещест и дългокрак, той изглеждаше твърде едър за сребристото столче. Поради плъзгащите се отражения от коли и минувачи на Страйк му бе трудно да е сигурен, но мъжът като че имаше силно набола брада.

– Как е там вътре? – попита Робин и посочи към двойните врати на „Ментовия носорог“ под масивната метална арка.

– В стриптийз клуба ли? – попита изненадан Страйк.

– Не, в японския ресторант – подхвърли саркастично Робин. – В стриптийз клуба, естествено.

– Става – отвърна той уклончиво, без да е сигурен какво точно го пита.

– Каква е обстановката?

– Позлата. Огледала. Приглушено осветление. – Когато тя го погледна очаквателно, той добави: – В средата има пилон, там танцуват.

– Не са ли интимни танци?

– За тях има отделни кабини.

– Как са облечени момичетата?

– Знам ли... оскъдно...

Мобилният му телефон иззвъня. Елин.

Робин извърна лице и взе да върти в ръце очила като за четене, които всъщност съдържаха малка камера – с нея снимаше движенията на Платиненорусата. Много се беше развълнувала от това приспособление, когато Страйк й го връчи за пръв път, но ентусиазмът й отдавна беше отшумял. Пиеше си доматения сок и гледаше през прозореца, като се стараеше да не слуша разговора между Страйк и Елин.Той винаги поддържаше неут­рален тон по телефона с приятелката си, но пък й бе трудно да си представи Страйк да шепне гальовни слова на някоя. Матю я наричаше „Робси“ и „Роузи-Поузи“, когато беше в подходящото настроение, но това рядко се случваше напоследък.

– ...у Ник и Илза – казваше Страйк. – Да. Не, съгласен съм... да... добре... и на теб.

Той прекъсна разговора.

– Там ли ще отседнеш? – попита го Робин. – У Ник и Илза?

Те бяха двама от най-старите приятели на Страйк. Робин ги бе виждала при две техни посещения в офиса и беше харесала и двамата.

– Да, приемат ме, докогато искам да остана.

– Защо не у Елин? – поинтересува се Робин с риск да бъде срязана, защото беше пределно наясно за строгата граница, която Страйк поставяше между личния и професионалния си живот.

– Няма начин – отвърна той. Не изглеждаше ядосан, че е попитала, но не показа склонност да се впусне в обяснения. – Забравих – добави той, като отново хвърли поглед през улицата към японската закусвалня. Масата, където бе седял мъжът с камуфлажното яке и тъмните очила, сега беше празна. – Взех ти това.

Беше аларма против изнасилвачи.

– Вече си имам – каза му Робин и я извади от джоба на палтото си.

– Да, но тази е по-добра – увери я Страйк и се зае да й обяснява функциите.

– Трябва ти аларма с поне 120 децибела, а и пръска нападателя с неизмиваема червена боя.

– Моята е със 140 децибела.

– И все пак мисля, че тази е по-добра.

– Дали не се обажда мъжката ти самоувереност, че всичко, избрано от теб, е по-добро от онова, което имам аз?

Той се засмя и пресуши бирата си.

– Довиждане засега.

– Къде отиваш?

– Имам среща с Пищяла.

Името й беше непознато.

– Онзи, дето понякога ми осигурява информация за бартер с полицията – обясни Страйк. – Човекът, който ми съобщи кой е намушкал с нож полицейския информатор, помниш ли? Препоръча ме като бияч на онзи гангстер.

– О, той ли? – каза Робин. – Никога не си ми споменавал името му.

– Пищяла е най-добрият ми шанс да открия къде е Уитъкър – продължи Страйк. – Може да има също информация за Мали Багера. Движи се в същите среди.

Той огледа улицата с присвити очи.

– Внимавай за онзи с камуфлажното яке.