Роберт Гэлбрейт - В служба на злото

– Изнервен си.

– И още как, Робин. – Той извади пакет цигари да са му готови за краткото разстояние пеша до метрото. – Някой ни изпрати крак, дявол го взел.

One Step Ahead of the Devil

Една крачка пред Дявола – Б. пр.

Беше неочакван бонус да види Страйк от плът и кръв, вървящ по отсрещния тротоар към „Корт“.

Ама че беше затлъстял мръсникът, откакто се бяха виждали последно, че и с раница на гърба като окаян скитник, какъвто си беше някога. Въобще не се усети, че човекът, който му бе изпратил крак, се намира само на петдесет метра от него. И това ми било велик детектив! Влезе в пъба да се срещне с малката Секретарка. Почти сигурно беше, че я чука. Дано. Така онова, което щеше да й причини, щеше да му донесе още по-голямо удовлетворение.

И тогава, докато се взираше през слънчевите си очила към Страйк, седнал до прозореца в заведението, стори му се, че онзи отвърна на погледа му. Естествено, не можеше да различи черти отвъд улицата през две витрини и собствените си очила с тъмни стъкла, ала нещо в поведението на далечната фигура, в лицето, извърнато изцяло в неговата посока, го накара да се напрегне до крайност. Гледаха се един друг през пътя, а уличното движение продължаваше в двете посоки, като периодично препречваше видимостта им.

Изчака момента да наближат три двуетажни автобуса, пъплещи един след друг, стана от стола си и се измъкна през стъклените врати на ресторанта към пряката.

Адреналинът бликна у него, докато събличаше камуфлажното си яке и го обръщаше наопаки. И дума не можеше да става да го захвърли в контейнер за боклук: ножовете му бяха скрити в подплатата. Зави зад ъгъла и хукна да тича.

With no love, from the past.

Blue Öyster Cult, ‘Shadow of California’

Без любов от миналото.

Блу Ойстър Кълт, „Сянката на Калифорния“ – Б. пр.

Непрекъснатият поток на уличното движение принуди Страйк да изчака, преди да пресече Тотнъм Корт Роуд, а очите му обхождаха отсрещния тротоар. Когато стигна до него, надникна през прозореца на японския ресторант, но никъде не се виждаше камуфлажно яке, нито пък някой от мъжете по ризи и фланелки напомняше по телосложение онзи с очилата.

Страйк усети мобилният му телефон да вибрира и го извади от джоба на якето си. Робин му пращаше есемес.

Я се стегни.

Ухилен, Страйк вдигна ръка за сбогуване към витрината на „Корт“ и се отправи към станцията на метрото.

Може би наистина просто беше изнервен, както бе казала Робин. Каква беше вероятността сбърканият, изпратил крака, да седи и да наблюдава Робин посред бял ден? И все пак, не му се бе понравил фиксираният взор на мъжа в камуфлажното яке, нито фактът, че носеше тъмни очила – денят не беше толкова ярък. Дали изчезването му от погледа на Страйк бе случайно, или умишлено?

Бедата беше там, че детективът не можеше да разчита особено на спомените си как изглеждаха тримата мъже, които го занимаваха в момента, защото не беше виждал Брокбанк от осем години, Лейн – от девет, а Уитъкър – от шестнайсет. Всеки от тях можеше да е напълнял или отслабнал, да е оплешивял, да си е пуснал брада или мустаци, да е станал инвалид или да е натрупал мускули. Самият Страйк бе изгубил крака си, откакто не бе срещал никого от тях. Единственото, което никой не можеше да прик­рие, беше ръстът. И тримата мъже, които притесняваха Страйк, бяха метър и осемдесет и пет, че и отгоре, а Камуфлажното яке бе изглеждал поне толкова висок, седнал на металния стол.

Телефонът в джоба му иззвъня, докато вървеше към станция „Тотнъм Корт Роуд“, и когато го извади, със задоволство видя, че го търси Греъм Хардейкър. Дръпна се настрани, за да не пречи на минувачите, и отговори.

– Оги? – прозвуча гласът на бившия му колега. – Какво става, приятел? Защо ти пращат крака?

– Доколкото разбирам, не си в Германия – каза Страйк.

– В Единбург съм вече от шест седмици. Тъкмо четох за теб в „Скотсман“.

Отделът за специални разследвания на Кралската военна полиция имаше служба в замъка на Единбург: 35-а секция. Беше престижен пост.

– Харди, нужна ми е услуга – подхвана Страйк. – Информация за двама души. Помниш ли Ноъл Брокбанк?

– Трудно е да го забрави човек. Седма танкова, ако не ме лъже паметта.

– Същият. Другият е Доналд Лейн. Служеше, преди да се запознаем с теб. От кралския граничен пехотен полк. Познавах го в Кипър.

– Ще видя какво мога да направя, като се върна в службата, мой човек. В момента съм насред разорано поле.

Разговорът за общи познати бе прекъснат поради увеличаващия се шум от движението в пиковия час. Хардейкър обеща да позвъни, след като прегледа армейските регистри, и Страйк продължи към метрото.