Роберт Гэлбрейт - В служба на злото

– Мм... – рече Робин, загледана в отдалечаващия се гръб на плешивия. – Слушай, може и нищо да не е, но току-що си спомних: получихме няколко странни писма през последните месеци.

– Аха, писмата от откачалки.

– Моля те, не започвай.

Робин винаги беше възразявала срещу такова обобщение. Получаваха все повече ексцентрични послания, откакто Страйк бе разрешил втория си нашумял случай на убийство. Най-смислено формулираните писма съдържаха просто молба за пари, авторите им явно си въобразяваха, че Страйк вече е несметно богат. Имаше и такива, таящи своя чудата лична обида, за която апелираха Страйк да отмъсти; друга група посвещаваха цялото си време да доказват невероятни теории; някои изразяваха така неясно и объркано желанията и потребностите си, че единственото послание, което пращаха, бе за душевно заболяване; и накрая („Ето тези вече са откачалките“, отбелязваше Робин) идваха писма от двата пола, уверяващи Страйк, че го намират много привлекателен.

– Някои, адресирани до теб? – попита Страйк, станал внезапно сериозен.

– Не, до теб.

Тя го чуваше как се движи из апартамента си, докато говорят. Може би щеше да излиза с Елин тази вечер. Той никога не говореше за връзката им. Ако Елин не се бе отбила в офиса един ден, Робин надали щеше да подозира за съществуването й, докато евентуално някой ден той не се появеше на работа с венчална халка.

– Какво пишеше?

– Едното беше от момиче, което имаше намерение да отреже собствения си крак. Искаше съвет.

– Я повтори.

– Възнамеряваше да отреже собствения си крак – артикулира отчетливо Робин и една жена наблизо, която избираше бутилка розе, я изгледа стресната.

– Боже мили – промърмори Страйк. – И не ми е позволено да ги наричам откачалки. Предполагаш, че е успяла и че аз искам да го знам?

– Помислих си, че такова писмо може да има отношение – настоя уверено Робин. – Някои хора наистина режат части от себе си, това е познато явление, наричат ги... Не „откачалки“ – побърза тя да изпревари репликата му и той се зас­мя. – Имаше и друго писмо, подписано с инициали. Надълго и нашироко се говореше за крака ти и как авторът искал да ти даде реванш.

– Ако целта е била реванш към мен, не мислиш ли, че поне биха изпратили мъжки крак. Ще изглеждам много глупаво с...

– Спри дотук – отсече тя. – Не разбирам как можеш да се шегуваш.

– Аз пък не разбирам как ти не можеш – рече той, но добродушно.

Тя чу много познато скърцане, последвано от звучно издрънчаване.

– Отвори чекмеджето за откачалките!

– Мисля, че не е редно да го наричаш „чекмеджето на откачалките“, Робин. Малко е неуважително към нашите душевноболни...

– Ще се видим утре – пресече го тя, усмихната против волята си, и затвори, докато насреща звучеше смехът му.

Отново усети да я обзема умората, с която се беше борила цял ден, когато възобнови обиколката си из супермаркета. Усилието беше да измисли какво да ядат, не би се затруднила да пазарува по списък, направен от друг. Също като работещите майки, които се ориентираха към бързо ястие, Робин се предаде и награби много паста. На опашката пред касата се озова зад младата жена, чието бебе най-сетне се бе изтощило от рев и сега спеше със стиснати юмручета и плътно затворени очи.

– Сладурче – подхвърли Робин, почувствала, че момичето има нужда от подкрепа.

– Само когато е заспал – отвърна майката с немощна усмивка.

Робин вече изпитваше пълно изтощение, когато влезе у дома. За нейна изненада Матю я чакаше в тясното антре.

– Аз бях напазарувал! – каза той, като видя четирите издути пазарски плика в ръцете й, и тя долови в гласа му разочарованието, че благородният му жест е бил саботиран. – Пратих ти есемес, че отивам в „Уейтроуз“.

– Трябва да съм го пропуснала – отвърна Робин. – Съжалявам.

Вероятно беше дошъл по време на разговора й със Страйк. Нищо чудно да се бяха намирали в супермаркета по едно и също време, само че тя, разбира се, прекара половината от посещението си там сгушена сред вината и алкохола.

Матю пристъпи напред с разперени ръце и я придърпа в прегръдка, която бе толкова демонстративно великодушна, че тя се вбеси. При все това трябваше да признае, че той както винаги изглеждаше забележително хубав в тъмния си костюм и отметната назад гъста тъмноруса коса.

– Сигурно е било много страшна гледка – промърмори той и облъхна косата й с топлия си дъх.

– Да, много – потвърди тя и обви ръце около кръста му.

Ядоха паста в мир, без нито един път да споменат Сара Шадлок, Страйк или Жак Бъргър. Бясната й амбиция от сутринта да накара Матю да признае, че Сара, а не тя, се е прехласвала по къдрава коса, се бе уталожила. Робин се почувства възнаградена за зрялото си поведение, когато Матю съобщи с нотка на оправдание: