Роберт Гэлбрейт - В служба на злото

Как ли, питаше се Страйк, изпращането на крака щеше да се отрази на бизнеса, който така упорито се бе трудил да изгради? Не можеше да се отърве от чувството, че последствията вероятно щяха да бъдат сериозни. Търсенията в интернет бяха жесток барометър за статут. Скоро, при търсене на „Корморан Страйк“ в Гугъл, най-отгоре на страницата нямаше да излизат двата му най-прочути и успешни случая, а щеше да лъсне бруталният факт, че той е получател на част от тяло, човек с поне един заклет враг. Детективът беше сигурен, че достатъчно добре разбира хората или поне комплексираните, уплашените и гневните сред тях, които бяха хлябът и маслото на частното ченге, за да е наясно, че те надали щяха да бъдат привлечени от агенция, до която се изпращат човешки крайници. В най-добрия случай новите клиенти щяха да решат, че той и Робин си имат достатъчно свои проблеми; в най-лошия – че поради безразсъдство или некадърност са се забъркали в голяма гадост.

Понечи да изключи компютъра, но размисли и с дори по-силно нежелание, отколкото бе проявил да търси голи снимки на майка си, написа „Британи Брокбанк“.

Имаше няколко с това име във фейсбук, в инстаграм, работещи във фирми, които той не беше чувал, сияещи на селфита. Разгледа внимателно образите. Почти всички бяха двайсет и няколко годишни, възрастта на която тя би трябвало да е сега. Можеше да изключи чернокожите, но нямаше начин да знае коя от другите – брюнетки, блондинки и червенокоси, хубави и невзрачни, засмени или тъжни на снимките или пък щракнати, без да знаят, че са снимани – е търсената от него. Нито една не носеше очила. Дали бе твърде суетна да се снима с тях? Дали не се бе подложила на лечение с лазер? Нищо чудно да отбягваше социалните медии. Бе искала да смени името си, това си го спомняше. А може би причината за отсъствието й бе по-фундаментална – беше покойница.

Отново погледна часовника си: време беше да иде да се преоблече.

„Няма как да е тя – каза си. А после: – Само дано не е тя.“

Защото ако беше тя, вината бе негова.

Is it any wonder that my mind’s on fire?

Blue Öyster Cult, ‘Flaming Telepaths’

Чудно ли е, че пожар гори в ума ми?

Блу Ойстър Кълт, „Огнени телепати“ – Б. пр.

Робин бе необичайно бдителна по време на пътуването си към къщи тази вечер и крадешком сравняваше всеки мъж във вагона със спомена си за високия човек в кожено облекло, връчил й кошмарния пакет. Слаб млад азиатец в евтин костюм й се усмихна обнадеждено, когато тя срещна погледа му за трети път; след което Робин упорито закова очи в телефона си и заразглежда – когато връзката позволяваше – уебсайта на Би Би Си, като се чудеше, също като Страйк, кога кракът ще се превърне в новина.

Четиресет минути след като си тръгна от работа, тя влезе в големия магазин „Уейтроуз“ близо до нейната станция на мет­рото. Хладилникът вкъщи беше почти празен. Матю мразеше да пазарува. Макар той да отрече при предпоследния им скандал, Робин бе сигурна, че той очаква тя да върши неприятните за него задачи, понеже изкарваше по-малко от една трета от общия приход на домакинството.

Сами мъже с костюми пълнеха кошниците и количките си с готови ястия. Около нея забързано минаваха работещи жени и грабваха по пакет паста, която можеха да сготвят за минути и да нахранят цялото семейство. Изтощена на вид млада майка с мъничко бебе, пищящо в количка, се носеше по пътеките между рафтовете като замаяна пеперуда, неспособна да се фокусира, само с пликче моркови в кошницата. Робин се движеше бавно из магазина, обзета от необичайна нервност. Тук нямаше никой, който да напомня мъжа с черни кожени дрехи на мотоциклетист, никой, който да се спотайва и да си фантазира как отрязва краката на Робин... как отрязва моите крака...

– Ако обичате! – обади се сърдита жена на средна възраст, която се опитваше да стигне до кренвиршите. Робин се извини и се отмести встрани, при което с изненада установи, че държи в ръце пакет с пилешки бутчета. Пусна ги в количката си и забърза към другия край на супермаркета, където сред вината и алкохола откри относително затишие. Извади мобилния си телефон и избра номера на Страйк. Той отговори при второто позвъняване.

– Добре ли си?

– Да, разбира се...

– Къде си?

– В „Уейтроуз“.

Нисък оплешивяващ мъж оглеждаше рафта с шери точно зад Робин, очите му бяха на едно ниво с гърдите й. Когато тя мръдна встрани, той я последва. Робин го изгледа гневно, той се изчерви и се махна.

– Е, в „Уейтроуз“ би трябвало да си в безопасност.