Дэн Симмонс - Замръзване

Опита се да отвори вратата, но беше заяла. Предната седалка беше изкривена напред и гореше. Самият той също беше пламнал. Воланът се топеше в ръцете му.

Без да осъзнава, че краката му вече ги нямаше, Хансън се хвърли напред и задращи с нокти по таблото в опит да излезе през оставената от предното стъкло дупка.

Капакът на кадилака го нямаше и отдолу беше като огнен кладенец.

Това не го спря. Протегна ръце, чиято плът се беше стопила от пламъците, хвана се за релсата на багажника на покрива и издърпа овъглените си и горящи крака от останките, като се измъкна от горящата метална руина.

Косата му гореше. Лицето му гореше. Хансън се претърколи в дълбокия сняг и през цялото време, в което гасеше пламъците, пищеше в агония.

Запълзя на димящи лакти в опит да се отдалечи от горящия автомобил и след малко се обърна по гръб, за да си поеме въздух през изгарящите го дробове. Виждаше всичко съвсем ясно, макар да не знаеше, че клепачите му се бяха стопили и сраснали с веждите, така че не можеха да се затворят. Хансън вдигна ръце към лицето си. Боляха го. Изпълни го недоумение и му стана странно забавно, когато видя, че пръстите му са се надули и са се пръснали като кренвирши, оставени прекалено дълго на скарата. На фона на черното небе забеляза белите си кости. Пламъците осветяваха всичко в радиус от шестдесет метра.

Хансън се опита да изкрещи за помощ, но дробовете му бяха като два мяха, напълнени с въглерод.

Между него и горящия автомобил се появи някакъв силует. Принадлежеше на мъж. Тъмната фигура коленичи, доближи се до него и позволи на пламъците да разкрият лицето му.

— Хансън — каза Джон Уелингтън Фриърс. — Чуваш ли ме? Знаеш ли кой съм?

Аз не съм Джеймс Б. Хансън , помисли си Хансън и се опита да го изрече, но нито устата, нито езикът му се подчиняваха.

Фриърс погледна горящия човек. Дрехите на нещастника се бяха свлекли, а кожата му висеше на мазни гънки, които приличаха на горящи парцали. На лицето му се бяха разкрили изгорели мускули, които наподобяваха на мазни червено-жълти въжета. Опустошените му устни вече не прикриваха зъбите му и бяха застинали по средата на дивашка усмивка. Оцъклените сиви очи не можеха да примигат. Само облачето пара, което излизаше от отворената му уста, подсказваше, че още е жив.

— Чуваш ли ме, Хансън? — попита Фриърс. — Виждаш ли кой съм? Аз ти сторих това. Ти уби дъщеря ми, Хансън. И аз ти сторих това. Живей и страдай, копеле.

Цигуларят коленичи до овъгления мъж и остана до него няколко минути. Зениците на чудовището се разшириха, когато го разпозна, и след малко погледът му застина завинаги. От устата му вече не излизаше пара, но опечената му плът продължи да дими.

Някъде в далечината на осветения град — на хабитата, в който живееха другите хора, цивилизованите хора, помисли си Джон Уелингтън Фриърс — се разнесе вой на сирени. Той стана и тъкмо щеше да се върне при линкълна, който беше паркиран на една пресечка оттук, когато забеляза нещо, приличащо на животно, да пълзи през снега на паркинга към него.

Мики Кий постоя на прозореца около минута, за да огледа тялото на Курц през дупката в козирката, след което вдигна поглед към горящия автомобил в далечината. Глождеше го любопитство за експлозията, но не си позволи да отвлече вниманието му от работата.

Господин Гонзага му нареди да убие Курц, а после и Милуърт. Точните му думи бяха: „Всяко шибано ченге, което е достатъчно лудо, за да ме наеме да убия някого, не трябва да бъде оставено живо“. Мики Кий беше съгласен с него. Господин Гонзага добави, че иска Курц мъртъв — буквално — и Кий беше затъкнал едно малко чувалче в колана си за трофея, който смяташе да вземе. Господин Г. планираше да направи изненада на госпожица Анджелина Фарино.

Кий малко се разочарова преди двадесетина минути, когато Милуърт и двете му протежета влязоха в гарата като Кийстоунските полицаи 18 18 Поредица от неми комедийни филми, в центъра на които стоят некомпетентни полицаи. , навлечени с тези бронежилетки. Той ги проследи до Курц, но знаеше, че не е моментът да се погрижи за Милуърт, тъй като беше прекалено рисковано да действа, докато тези клоуни държаха подобна огнева мощ в ръцете си. А сега и тази експлозия. С малко повече късмет Милуърт вече не беше фактор. Ако не беше тази жертвена клада, Мики Кий смяташе да отиде до дома му и да се погрижи за копелето там. Нощта беше млада.

Кий вървеше безшумно дори по счупените стъкла, докато прекосяваше мецанина и стълбището на ротондата, и излезе през предната врата. Тялото на Курц не беше помръднало.