Дэн Симмонс - Замръзване

Майърс прикри капитана, докато слезе по стълбите, а след това той прикри дебелака, докато пъшкаше и се задъхваше надолу по стъпалата.

Навън беше прекалено светло през очилата за нощно виждане. Все още валеше силен сняг, а затрупаният от преспите паркинг блестеше като зелена пустиня под жарко слънце. Тримата полицаи зарязаха всякаква предпазливост и просто побягнаха през паркинга в опит да се отдалечат от гарата. Придвижваха се приведени, сякаш очакваха всеки момент да получат куршум между лопатките. Изминаха тридесет метра от кулата, шестдесет, сто. Започнаха да забавят. Само професионален стрелец с високоскоростна пушка, оптика за нощно виждане и много късмет можеше да произведе добър изстрел от такова разстояние и в този сняг.

Не последва изстрел.

Вече всички пъшкаха и се бяха задъхали, когато стигнаха до каменните блокове, които препречваха достъпа до паркинга, и тръгнаха надолу по хлъзгавата алея. Благодарение на очилата виждаха на шестдесет метра разстояние във всяка една посока. Нищо не помръдваше. Не се виждаха други автомобили. Единствените следи от гуми в алеята, почти скрити от сипещия се сняг, бяха на кадилака, върху който се бяха натрупали пет сантиметра сняг за четиридесет и петте минути, които прекараха в гарата.

— Почакайте — каза задъхано Хансън, който използва дистанционното, за да отключи джипа си и да огледа вътрешността му на светналите плафони, преди да се приближат. Нямаше никого в него. — Майърс — продължи капитанът между задъхванията си, — не сваляй очилата и бронежилетката и стой на пост, докато двамата с Брубейкър махнем своята екипировка.

Дебелакът изсумтя, но изпълни нареждането, докато колегите му хвърляха бронежилетките, автоматите и шлемовете на задната седалка на кадилака.

— Добре — каза Хансън, извади .38-калибровия револвер от джоба на палтото си и застана на пост, докато Майърс си сваляше тактическата екипировка. Навън имаше достатъчно светлина, за да може капитанът да види ухилената физиономия на дебелака, който въпреки студа и снега бършеше пот от лицето си.

— Това беше адски странно, мамка му — каза Майърс.

— Колко пъти да те моля да не ругаеш? — попита Хансън и застреля ченгето в челото.

Брубейкър започна да опипва якето си за пистолета, но капитанът имаше достатъчно време, за да стреля два пъти — първо го уцели във врата, а после в гърбицата на носа.

Издърпа телата настрани от пътя, за да може да изкара на заден ход кадилака на улицата, след което претърси телата им, за да си вземе двата плика с пари.

Хансън, чието дишане се беше успокоило, погледна назад към далечната кула и гарата. Не забеляза никакво движение наоколо. Ако Мики Кий въобще се беше появил, трябваше да се оправя сам. Хансън седна в големия джип и изпита известно съжаление, че нямаше да разбере каква игра играеха Джо Курц и Джон Уелингтън Фриърс. Но вече не му пукаше. Време беше да остави всичко зад гърба си.

Изведнъж Курц осъзна, че не е сам в мецанина.

Наложи му се да чака доста дълго Хансън и момчетата му да се появят в този студ, като първоначално се беше разположил до счупения прозорец в офиса на мецанина. Паркингът беше мрачен, но определено щеше да забележи, ако някой вървеше през снега, въпреки че видимостта му от прозореца на третия етаж беше частично намалена от красивата тента от стомана и хоросан под него.

Когато Марко натисна бутона за предаване два пъти, Курц прибра слушалката в джоба си и тръгна колкото се можеше по-тихо — подът беше покрит с паднала мазилка и стъкло — към мецанина на ротондата пред офиса. Там не му се наложи да чака дълго появата на Хансън и другите двама детективи, които веднага видяха сметката на Рафърти.

На Курц не му се откри чист изстрел. В ротондата влизаше повече светлина, отколкото в останалите части на гарата, но пак беше прекалено тъмно, за да вижда ясно, въпреки че очите му бяха привикнали с мрака. Единият от мъжете беше включил за кратко фенерчето си, за да огледат жертвата, но Джо успя да зърне само за миг облечените в екипировка на „Специалния отряд“ типове, които бяха на около двадесет и пет метра от ротондата. Разстоянието беше прекалено голямо за изстрел с полуавтоматичния .40-калибров „Смит и Уесън“ в ръката му или за .45-калибровия „Компакт Уитнес“ в джоба на палтото му. Освен това успя да види, че мъжете — не можеше да ги различи заради черните им шлемове — носят бронежилетки, които щяха да спрат куршум от пистолет.