Дэн Симмонс - Замръзване

Такъв беше планът.

В момента Хансън използваше очилата за нощно виждане, за да огледа малкия балкон на южната стена, вляво от главното стълбище. Имаше достатъчно околна светлина, за да види, че никой не се крие там, но мракът между колонките на стария парапет представляваше неясна зелена статика. Погледна тясното стълбище до балкона — беше барикадирано и затрупано. Въпреки това си струваше да се провери, преди да продължат към ротондата, така че…

— Слушайте! — прошепна Брубейкър.

Разнесе се звук от ротондата, от другата страна на главното стълбище. Някакво шаване. Търкане на обувки по мрамор или дърво.

Хансън стисна своя „АР-15“ с лявата си ръка, а дясната използва, за да разтърси яките на бронежилетките на детективите си, за да им напомни да пазят тишина и да са дисциплинирани. В същото време си мислеше: Пипнах те, Курц! Пипнах те!

Марко беше легнал по корем на пода на малкия балкон и надигаше глава само колкото да надникне през дебелите мраморни колонки на парапета. Не можеше да види кой е долу — беше прекалено тъмно — но чуваше стъпки и дори шепоти. Онези се придвижваха в мрака без фенерчета. Може би използваха от онези очила за нощно виждане, които беше виждал по филмите.

След малко хората се приближиха до него и спряха на десетина метра под балкона му. Марко притисна лице в пода. Нямаше смисъл да се разкрива, след като самият той не можеше да види шибаняците.

Съвсем ясно чу единият от тях да казва „Слушайте!“ и след малко тръгнаха с бързи стъпки по главното стълбище към ротондата и кулата, в която се беше скрил Курц. Марко остана сам в голямата чакалня. Пое си глътка въздух и стана на крака, като се опитваше да различи нещо в мрака. Дори след двадесет минути тук, очите му още не бяха привикнали.

Марко вдигна радиостанцията, но се замисли, преди да натисне бутона за предаване. Колко души бяха? Не знаеше. Чрез натискането на бутона нямаше да уведоми Курц, че враговете му се придвижваха с лекота в мрака, като използваха някакви високотехнологични джаджи. Можеше да прошепне предупреждение по радиостанцията.

Майната му. Марко смяташе, че най-добрата му тактика — след като плашещият лапач свети маслото на Лео — е да подкрепя госпожица Фарино, или поне да го прави, докато нещата се успокояха, но не дължеше нищо на този Курц. И все пак, ако онзи оцелееше след схватката тук, Марко не искаше да му има зъб. Това обаче не означаваше, че трябва да рискува да го предупреди с толкова много злонамерени типове в сградата.

Марко натисна бутона за предаване два пъти, чу цъканията в слушалката си и изключи радиостанцията, извади слушалката и прибра всичко в джоба си. Време е да се омитам оттук.

Едно дълго острие се стрелна изотзад към врата на Марко, сряза югуларната му вена, трахеята му и едва не прекъсна гръбначния му стълб. Той не разбра какво става, тъй като всичко се случи много бързо и професионално. След миг се разнесе звук, подобен на плискането на фонтан, но мозъкът му не го свърза с гейзера от собствената му кръв, който пръскаше по студения мраморен под.

Коленете го предадоха и той се строполи, като удари лице в каменния парапет, но не почувства и не видя нищо. Среднощният мрак на гарата проникна в мозъка му като черна мъгла и погълна всичко.

Мики Кий избърса петнадесетсантиметровото си острие в ризата на мъртвеца, сгъна го обратно с облечената си в ръкавица ръка и слезе по стълбите също толкова безшумно, колкото се беше качил.

Слабото зелено сияние в коридора над главното стълбище се усили значително, когато Хансън, Брубейкър и Майърс се озоваха под тавана на ротондата. Околната светлина, която влизаше през прозорците на кулата отгоре, осветяваше препълненото с боклуци място и превръщаше предметите в призрачни форми.

Изведнъж гласът на Курц — който въобще не приличаше на неговия — се провикна от ротондата.

— Хансън. Ти ли си? Не те виждам.

— Там! — каза Брубейкър на глас.

До западната стена точно срещу тях, вероятно на разстояние от двадесет метра, стоеше някаква фигура, която се обърна зад една пейка, сякаш търсеше източника на вика. Хансън забеляза яркото сияние на титаниевия куфар в лявата ръка на човека.

— Не стреляйте! — нареди Хансън, но вече беше прекалено късно. Брубейкър откри стрелба с автомата си. Майърс се завъртя и последва примера му след секунда.

Божията воля ще бъде изпълнена , помисли си Хансън. Той настрои своя „АР-15“ на автоматична стрелба и натисна спусъка. От дулото излезе пламък, който го заслепи през очилата за нощно виждане. Хансън затвори очи, за да изгони послеобразите в ретината си и се заслуша, докато ротондата ехтеше от стрелбата и последните рикошети изсвистяваха.