Дэн Симмонс - Замръзване

— На Колбърг и Пруно им е трябвало да направят университетско проучване, за да стигнат до този извод? Можех да им го кажа, когато бях на пет години.

Цигуларят кимна.

— Колбърг се самоуби през осемдесет и седма — влязъл в някакво блато и се удавил. Някои от учениците му твърдяха, че не е можел да се примири с мисълта, че такива същества живеят сред нас.

— Искате да ми кажете, че сте отишли във Виетнам, за да разберете на кое стъпало от стълбицата на Колбърг се намирате — констатира Курц.

Джон Уелингтън Фриърс го погледна в очите.

— Да.

— И какво стана?

Чернокожият музикант се усмихна.

— Установих, че пръстите на един млад цигулар са много добри в обезвредяването на бомби и взривни устройства. — Той се наведе напред. — За какво друго искахте да говорим, господин Курц?

— За Хансън.

— Да? — Фриърс насочи цялото си внимание в него.

— Не мисля, че той вече си е плюл на петите, но скоро ще го направи. Много скоро. Точно сега мисля, че изчаква няколко часа просто защото съм фактор, който не разбира. Мизерното копеле е толкова умно, че изглупява… защото смята, че разбира всичко. Докато смята, че сме с една крачка пред него, се навърта наоколо, за да види какво, по дяволите, ще се случи… но няма да се бави много. Навярно още няколко часа.

— Да.

— Та, господин Фриърс, ето как виждам аз нещата. Можем да завършим тази игра по един от три начина. Мисля, че вие трябва да решите по кой точно.

Цигуларят кимна мълчаливо.

— Първият — започна Курц — е да предадем куфара на властите и да ги оставим те да се оправят с господин Джеймс Б. Хансън. Начинът му на действие е разкрит, така че той няма да продължи да убива по него, а ще го промени. И просто ще бяга.

— Да — съгласи се Фриърс.

— Но това може да продължи месеци, дори години, в които ченгетата ще му дишат прахта. А след като го арестуват, съдебното му дело ще продължи месеци или години. След делото ще обжалва още няколко години. Вие не разполагате с цялото това време. Не мисля, че ракът ще ви позволи да живеете още много седмици.

— Така е. Какво е второто ви предложение, господин Курц?

— Да убия Хансън. Тази вечер.

Фриърс кимна.

— А третото?

Курц му го каза. Цигуларят го изслуша, след което се отпусна в стола „Имс“ и си затвори очите, сякаш беше много, много изморен.

След малко отвори очи. Курц веднага разбра какво е решението му.

Курц искаше да тръгне в шест и половина, за да е най-късно в седем на гарата. Бурята дойде с падането на нощта, а на балкона беше натрупало още тридесет сантиметра сняг, когато излезе на него, за да огледа за последно навън.

Арлен пушеше цигара там.

— Днес е сряда, Джо.

— Е, и?

— Забрави за седмичната си среща при надзорника си.

— Аха.

— Обадих ѝ се. Казах ѝ, че си болен. — Арлен изтърси пепелта от цигарата си. — Джо, ако успееш да убиеш този Хансън и те продължават да смятат, че е полицай, всяко едно ченге в Америка ще те погне. Ще ти се наложи да се скриеш толкова надълбоко в Канада, че единствените ти съседи ще са полярните мечки. А ти не обичаш особено природата.

Курц нямаше какво да отговори.

— Ще ни изритат от мазето ни след седмица — напомни Арлен. — А така и не потърсихме нов офис.

Срещата с Курц беше насрочена за полунощ. Хансън пристигна в осем и десет. Брубейкър и Майърс не успяха да минат с колите си през снега до съда, затова отидоха да вечерят в центъра и изчакаха капитанът да ги вземе със скъпия си джип. Брубейкър беше пиян и реши да се заяде с Милуърт, докато пътуваха към бог знае къде.

— Каквото и да става — каза той от предната седалка, — определено не е по полицейските процедури. Казахте, че ще има нещо и за нас, капитане. Време е да разберем какво.

— Прав си — отвърна Хансън, който шофираше много внимателно — винаги шофираше много внимателно — и следваше един снегорин на изток по „Бродуей“. Оранжевите светлини на голямата машина се отразяваха в тихите сгради и ниските облаци.

Хансън взе два дебели плика от таблото на кадилака си и хвърли единия на Брубейкър, а другия на Майърс.

— Майка му стара — изуми се дебелият детектив. Във всеки от пликовете имаше по 20 000 долара.

— Това е само предплата — каза капитанът.

— За какво? — попита Брубейкър.

Хансън не му отговори и се съсредоточи върху шофирането през останалите три километра по „Бродуей“ и страничните улички. Освен снегорините и няколко други аварийни превозни средства нямаше почти никакъв трафик. На „Бродуей“ отново беше натрупала покривка от петнадесет сантиметра сняг, но там снегорините чистеха постоянно, за разлика от страничните улички, които бяха като пустош от преспи сняг и затрупани автомобили. Първоначално Хансън караше на нормално задвижване на гумите, но после се наложи да превключи на „четири по четири“, а по-късно и на „четири по четири на бавни скорости“, за да преодолее последните километър и половина до изоставената гара.