Дэн Симмонс - Замръзване

— Ще вземеш ли парите, ако ги донесе?

— Няма да ги донесе.

— Значи ще го убиеш.

— Все още не знам.

Анджелина повдигна черната си вежда. Курц се приближи до нея и седна на ръба на модерното ѝ бюро от палисандрово дърво.

— Ще те попитам още веднъж: какви са ти целите? Какво се опитваш да извлечеш от цялата тази лайняна каша?

Тя го изгледа.

— Знаеш какво искам.

— Гонзага мъртъв — отвърна Курц. — Брат ти… неутрализиран. Какво още?

— Иска ми се един ден да възстановя фамилията ни и да променя някои неща. Междувременно ще стана най-добрият крадец в Ню Йорк.

— И трябва да те оставят на мира, за да направиш тези две неща.

— Да.

— Ако ти помогна да си постигнеш целите, ще ми се махнеш ли от главата след това, мамка му?

Анджелина Фарино Ферара се поколеба само секунда.

— Да.

— Принтира ли списъка, за който те помолих? — попита Курц.

Жената отвори едно чекмедже и извади три листа, хванати с телбод. На всеки от тях имаше колони с имена и суми в долари.

— Не можем да използваме това за нищо — каза тя. — Ако го пусна, Петте фамилии ще ме убият до седмица. Ако ти го пуснеш, ще си мъртъв до ден.

— Нито ти, нито аз ще го пускаме — отвърна Курц и ѝ разказа последната версия на плановете си.

— Господи — прошепна Анджелина. — Какво ти трябва за тази вечер?

— Транспорт. Имаш ли две радиостанции тип „уоки-токи“? От онези със слушалките? Не са задължителни, но могат да влязат в употреба.

— Разбира се. Но обхватът им е до два километра или нещо такова.

— Ще свършат работа.

— Нещо друго?

— Онзи чифт белезници, който използва върху Марко.

— Нещо друго?

— Марко. Имам да нося тежък багаж.

— Ще му дадеш ли оръжие?

Курц поклати глава.

— Може да си вземе нож, ако желае. Не го карам да влиза в престрелка, така че няма нужда да е въоръжен. Вероятно ще има достатъчно оръжия в мрака на гарата.

— Какво друго?

— Термобельо — отвърна той. — Дълго термобельо, ако можеш да намериш такова.

— Шегуваш се.

Курц поклати глава.

— Може да се наложи да чакаме доста дълго време, а там ще е студено като във фризер.

Курц отиде в библиотеката, където Джон Уелингтън Фриърс седеше на стол „Имс“ с отворен куфар на табуретката пред него, а снимките на мъртвите деца отразяваха светлината от меката халогенна лампа. Вероятно на една от тях беше трупът на дъщерята му Кристъл, но Джо нито погледна, нито попита.

— Може ли да поговорим за минута?

Фриърс кимна. Курц седна на втория стол „Имс“ срещу него.

— Трябва да изясним онова, което е на път да се случи с Хансън — започна той, — но първо имам един личен въпрос.

— Давайте, господин Курц.

— Видях досието ви. И медицинския ви картон. Арлен намери информацията по необичайни канали.

— Ах — отвърна Фриърс, — рака. Искате да знаете за рака.

— Не. Любопитен съм за двете ви ходения до Виетнам през шейсет и осма.

Фриърс примига объркано и се усмихна.

— Защо, за бога, се интересувате от тази тема, господин Курц? Тогава бяхме във война. Бях млад мъж. Стотици хиляди млади мъже служеха.

— Стотици хиляди мъже са били свикани. Вие сте влезли доброволно в армията и сте били обучен за инженер със специалност обезвредяване на взривни устройства. Защо, за бога?

Фриърс продължаваше да се усмихва едва.

— Защо съм специализирал в тази област ли?

— Не. Защо въобще сте се записали доброволно? Вече сте били в Принстън две години, след което сте се преместили и сте завършили Джулиард. Имали сте висок успех, проверих. Не е било нужно въобще да ходите в армията. Но сте го направили доброволно. Рискували сте живота си.

— И ръцете си — отвърна цигуларят и изпъна пръсти под светлината на халогенната лампа. — Те бяха много по-важни за мен от живота ми по онова време.

— Тогава защо сте отишли?

Фриърс почеса късата си къдрава брада.

— Ако се опитам да ви обясня, господин Курц, рискувам да ви отегча.

— Имам малко време.

— Добре. Отидох да уча в Принстън с идеята да изучавам философия и етика. Един от преподавателите ми там беше доктор Фредерик.

— Пруно.

Цигуларят го дари с измъчена физиономия.

— Да. По време на първата ми година в „Принстън“ доктор Фредерик сподели с мен за своето проучване, което провеждаше с професор от „Харвард“ на име Лорънс Колбърг. Чувал ли сте за него?

— Не.

— Повечето хора не са. Професор Колбърг и професор Фредерик тъкмо бяха започнали проучването си, с което да проверят теорията на Колбърг, че човешките същества преминават през етапи на морално развитие точно както минават през етапите на развитието от теорията на Пиаже. Чували ли сте за Жан Пиаже?