Дэвид Балдаччи - Предатели

— Възможно ли с всичко, което се съдържа в тази папка, да не се отнася за Бъркшър, а за съвсем друга жена?

— Не знам, но тук пише, че е завършила инженерна специалност. Всъщност компютърно инженерство.

— Важно ли е?

— Нямам представа. Пише също така, че дванайсет години е работила в „Рейвън Кънсалтинг“. — Декър извади телефона си и провери на бърза ръка в интернет. — Компанията е прекратила съществуването си преди десет години.

— Доста компании фалират.

— Защо ли си мисля, че ако направим проверка, ще открием, че никой от бившите служители на „Рейвън“ няма да е чувал за Бъркшър?

— Толкова е странно.

— Миналото ѝ си остава загадка. Възможно е нищо в него да не е такова, каквото е описано. Безспорно е само, че е била богата, че е помагала доброволно в хоспис и е работила като учителка в католическо училище, макар да не с имала нужда от пари. И че изглеждаше на петдесет и девет. — Декър погледна Джеймисън и попита: — Какво ти говори това?

— Че вероятно е направила голям удар в бизнеса и сега се отплаща на обществото.

— Не е изключено, но не смятам, че случаят е именно такъв — отвърна замислено Декър.

— А какво смяташ?

Декър обаче не ѝ отговори, погълнат от страниците.

Спряха на паркинга пред един ресторант. Той продължаваше да чете дори докато влизаха вътре. Седнаха на маса близо до прозореца. Тя се загледа навън, а той започнала превърта своите спомени, затворил очи. Когато ги отвори, видя, че Джеймисън пише нещо в телефона си.

— Някакви новини от Богарт? — попита я и хвърли поглед към телефона ѝ.

Тя поклати глава.

— Не, от сградата.

— Коя сграда?

— Онази, в която живеем, Декър. Опитвам се да се грижа за нея и хората там.

— Наистина ли смяташ, че можеш да го правиш, докато работиш във ФБР?

— Да, мога. И много искам да се получи. Не желая да прекарам целия си живот в очакване на следващата заплата. Работата във ФБР ми харесва, защото помагам на хората. Но в повечето случаи те вече са мъртви. Опитвам се да заема по-активна позиция с тази сграда. Искам да помогна на наемателите, преди да се е наложило ФБР да им помага.

Декър взе менюто и впери жаден поглед в страниците с мазна и калорична храна, после вдигна глава и видя, че Джеймисън го наблюдава.

— Изглеждаш в много по-добра форма, Декър.

— Непрекъснато ми го повтаряш.

Тя се усмихна дяволито.

Когато сервитьорката се появи, Декър си поръча студен чай без захар, гръцка салата и зеленчукова супа.

— Браво на теб! — усмихна се отново Джеймисън.

Когато донесоха храната им, той внезапно възкликна:

— Хонда!

— Какво?

— Директорката на училището спомена, че Бъркшър имала очукана хонда.

Джеймисън остави вилицата си.

— Точно така.

— В подземния гараж на сградата, в която е живяла Бъркшър, открихме мерцедес кабриолет, който почти не е карала.

— А това означава, че е имала друга кола, въпросната хонда.

— Но няма да я открием в този гараж, защото Бъркшър е ползвала само едно паркомясто, на което е оставяла мерцедеса. На апартамент с подобна площ би трябвало да се падат две паркоместа, но тя е ползвала само едно.

— Странно.

— Всичко около тази жена е странно.

— В такъв случай е възможно тя да не е била случайна жертва. Нищо чудно Дабни да е искал да убие именно нея.

— О, не се съмнявам в това. Но все още не знаем причината.

— Щеше да е по-лесно, ако Бъркшър беше жената с Дабни в банката — изрече със съжаление Джеймисън.

Декър я изгледа с укор.

— Ако търсиш лесното, Алекс, сбъркала си професията.

Шест сутринта. Столицата бе благословена с прохладен бриз. Небето беше облачно и въздухът бе напоен с влага, което вещаеше скорошен дъжд.

Декър седеше на стъпалата пред входа на сградата, в която живееше. Беше станал много рано, беше взел душ и сега пиеше тук първата си чаша кафе, облякъл избелели джинси и стар суичър. Рошавата му коса още беше мокра. От време на време той затваряше очи, за да превърти в главата си детайлите от последните няколко дни, търсейки насочващи следи.

Но всеки път отваряше очи с категоричното убеждение, че съвършената му памет съвсем не е толкова съвършена, след като не му хрумваше нищо.

Вратата зад гърба му се отвори и навън излязоха бащата и синът.

Томас Амая беше с работно облекло: дочен панталон, боти и джинсова риза с бяла тениска отдолу. Бе нахлупил шапка с емблемата на футболния отбор на Сан Диего. В дясната си ръка държеше предпазна каска.