Дэвид Балдаччи - Предатели

В този момент пред входа спря кола. Декър отново излезе от стаята и тръгна по коридора. Озова се във фоайето тъкмо навреме, за да види как вратата се отваря рязко. В къщата влетя жена, която захвърли палтото и чантата си направо на пода. Зад гърба ѝ се виждаше такси, което потегляше по павираната алея.

Жената бе между трийсет и трийсет и пет, с късо подстригана кестенява коса, очила и същата висока стройна фигура като Джулс.

— Кой сте вие, по дяволите? — попита тя.

Декър ѝ показа служебната си карта от ФБР.

— Предполагам, че сте някоя от дъщерите — каза той.

— Саманта. Къде е майка ми?

— Взела е приспивателни. Сестра ви Джулс е в библиотеката.

Саманта Дабни мина покрай Декър и продължи по коридора с бърза, енергична крачка. Декър я последва. Влезе в библиотеката навреме, за да види как Саманта коленичи и прегърна разплаканата си сестра. Джеймисън се изправи и отстъпи назад, за да остави двете сестри насаме.

Когато Джулс най-после се съвзе, тя се изправи и Саманта я попита:

— Какво става, по дяволите? Защо ФБР е тук?

— Нали ти казах какво се случи, Сам? — отговори Джулс. — Нима си очаквала, че ФБР няма да разследва случая? Та татко е… татко е застрелял човек. Точно пред централата на ФБР.

Саманта се отпусна тежко на стола, на който допреди малко бе седяла Джулс.

— Знам какво ми каза. Но това… това е толкова нелогично, Джулс. Защо му е било да го прави? Татко имаше толкова много, заради което да живее…

— Бил е неизлечимо болен. Имал е мозъчен тумор.

Кръвта се отцеди от лицето на Саманта. Тя скочи от стола и погледна гневно сестра си.

— Какво? И ти не си ми казала?

Декър я прекъсна:

— Току-що ѝ съобщих за тумора. Откриха го по време на аутопсията. — Той помълча и попита: — Да сте разговаряли наскоро с баща си по телефона?

— Не. Преди около три седмици ми изпрати имейл. Нищо особено. Просто питаше как съм.

Тя погледна крадешком към Джулс.

— Първо, татко убива някого. А сега се оказва, че е имал мозъчен тумор. Смятате ли, че туморът е повлиял на поведението му? И затова да го е направил.

— Всичко е възможно — отвърна Декър. — Но ако баща ви е имал друга причина, трябва да я открием. Някоя от вас чувала ли го е да споменава името Ан Бъркшър?

И двете поклатиха глави.

— Това ли е жената, която е застрелял? — попита Саманта.

Декър кимна.

Саманта погледна сестра си.

— Джулс? Ти беше по-близка с татко. Това име говори ли ти нещо?

— Никога не съм го чувала.

— Може да е случайна жертва — обади се Джеймисън. — Може умът му наистина да е бил поразен от болестта и Бъркшър просто да се е оказала на неподходящото място в неподходящото време.

— Забелязах разни лекарства в един шкаф — каза Декър. — Едното беше за увеличаване на костната плътност, а другото — „Золофт“. Чии са? Част от етикетите липсваха.

Саманта погледна първо към сестра си, после към Декър.

— На мама са. Има проблеми с костите… прекалено крехки са. А със „Золофт“ лекува депресията си.

— И откога има проблеми със здравето? — попита Декър.

— Откакто бяхме деца — отвърна Саманта.

— Бъбреците ѝ също не са наред — добави Джулс.

— Но тя изглежда в цветущо здраве! — отбеляза Джеймисън. — Висока, атлетична, в отлична форма.

— Външният вид понякога лъже — отвърна рязко Джулс. — Във всеки случай, татко се грижеше добре за нея. А сега… не знам. Може да я убедя да дойде да живее при мен.

Богарт се върна след минута.

— Заповедта е готова. Да вървим в банката.

— Каква банка? — попита Саманта.

— Татко ми изпрати ключа за банковия си сейф — обясни Джулс.

— Защо? Какво има в него?

Богарт вдигна ключа.

— Сега ще разберем.

Празен.

Пред погледите им стоеше празен банков сейф.

Декър изсумтя разочаровано. Богарт го погледна.

— Много странно — каза Декър.

— Напразно се надявахме, че вътре може да има нещо — отвърна Богарт.

— Изпратил е ключа на дъщеря си. Защо ще го прави, ако сейфът е бил празен?

— Така е, изглежда странно — съгласи се Богарт.

— В банката трябва да се съхраняват данни за посещенията на Дабни в трезора — отбеляза Джеймисън.

Не след дълго седяха в кабинета на управителката на клона, която натисна няколко клавиша, погледна екрана на компютъра си и кимна:

— Господин Дабни е идвал преди пет дни. Тогава е ползвал сейфа в трезора.

— И е взел нещо от него? — попита Богарт.

— Не бихме могли да знаем — отвърна управителката. — Съдържанието на сейфовете е известно само на клиентите ни.