Дэвид Балдаччи - Предатели

— Искаш да кажеш, че я е убил, защото е знаел, че никога няма да бъде осъден за това престъпление? — попита Богарт. — Защото е предпочел сам да отнеме живота си, вместо да остави туморът да направи това?

— И да, и не.

— Господи, Декър, това звучи по-сложно от компютърен алгоритъм! — възропта Милиган.

— Мисля, че всичко е далеч по-просто и ясно. Дабни е искал да си отмъсти на Бъркшър, защото тя е чуждият агент, който го е принудил да продаде секретна информация, а той не е могъл да понесе тази мисъл. Нямало е начин да върне информацията, затова се е погрижил тя повече да не шпионира против страната му.

— Добре, ти каза „и да, и не“. Всичко това се отнася към първата част. А втората?

— Под „не“ имах предвид начина, по който го е направил. Дабни я е подмамил по някакъв начин пред сградата на ФБР и я е застрелял.

— Защо го е направил?

— Искал е да изпрати послание на някого. Ясно и категорично послание, че това е краят. Няма да го направи отново, затова по-добре да оставят семейството му на мира.

Богарт се изправи и попита:

— Чакай малко, искаш да кажеш, че са щели да го използват отново?

— Разбира се. Веднъж вече са го принудили да шпионира в тяхна полза. Оттам нататък не им ли сътрудничи, разполагат с достатъчно информация и факти, които го уличават в престъпления, и могат да съсипят живота му. Бъркшър е щяла да напусне страната, за да не пострада. Дабни обаче е щял да пострада. И не само той, а цялото му семейство.

Богарт кимна и каза:

— Затова е решил да хване бика за рогата и да предотврати подобна възможност. Бъркшър е мъртва, той — също. И това е било възможно, защото те не са знаели, че той умира?

— Да — отговори Декър. — Но много бих искал да науча отговорите на два въпроса.

— Кои? — попита Богарт.

— Какво се е опитвал да каже Дабни на дъщеря си, когато ѝ е припомнил онази случка? Защо не ѝ го е казал директно?

— А вторият въпрос?

— Кой е бил клоунът?

— Изглеждаш много нещастен — каза Джеймисън.

Тя шофираше и от време на време поглеждаше към Декър.

— Не съм нещастен, а схванат. Ще ти помогна да си купиш нова кола, Алекс. Не мога повече да се изтезавам така. Ще получа тромби в краката.

— Помниш ли, когато махаше предната седалка и сядаше отзад?

— Оказа се крайно непрактично, защото трябваше да използвам четири различни инструмента и ми отнемаше цял час.

— Каква кола? — попита заинтригувана Джеймисън.

— Все ми е едно, стига да е поне два пъти по-голяма от тази и да има място за краката ми.

Отново бе започнало да вали и колите пълзяха по улиците, а мрачните мисли ставаха още по-мрачни.

— Значи Мелвин е отишъл да види Джоуи Скот.

Декър отвори очи и кимна.

— Когато казах на хлапето, че той без малко е щял да грабне трофея „Хайсман“, а също и да влезе в Залата на славата, имах чувството, че то ще се пръсне от вълнение.

— Не се съмнявам. Но това прави още по-ужасен начина, но който Бъркшър е използвала Джоуи. Достатъчно безсърдечно е да постъпи така с който и да било неизлечимо болен пациент, но Джоуи е единственото дете в целия хоспис. А тя е седяла до леглото му и му е чела книгата само за да може да предава тайни съобщения.

Реакцията на Декър бе, меко казано, необичайна.

— Алекс, обърни. Отиваме във Вирджиния.

— Във Вирджиния? Къде по-точно?

— В хосписа.

Завариха Сали Палмър в кабинета ѝ. Тя им обясни, че след изчезването на Алвин Дженкинс ѝ се налага да остава до късно, докато намери кой да го замести.

— Не мога да си обясня защо избяга така. А полицията не ми казва нищо — заяви намусено тя. — Предполагам, че и вие не можете да ми кажете каквото ѝ да било за него.

— Права сте — отвърна Декър. — Кога започна работа при вас Дженкинс?

— Преди около два месеца.

— А кога се появи като доброволка Ан Бъркшър?

Палмър се замисли.

— Горе-долу по същото време.

— А кога Джоуи Скот постъпи като пациент?

Този път Палмър трябваше да се консултира с компютъра си.

— Странно!

— Кое? — попита рязко Декър.

— Джоуи е дошъл преди девет седмици. Това означава, че и тримата са се появили при нас едновременно. Ама че съвпадение!

— Не мисля, че е било съвпадение — отвърна Декър.

Палмър го изгледа с недоумение, но той не ѝ обърна внимание и продължи:

— При първото ни идване споменахте, че Джоуи е щял да бъде осиновен, но семейството се отказало, когато детето се разболяло.

— Точно така! Отвратителна работа!

— Откъде получихте тази информация?