Дэвид Балдаччи - Предатели

— Нямам представа. Опитах се да го попитам, но той продължаваше да не ме слуша. Реших, че болестта започва да му се отразява…

— Какво друго?

Натали сподави поредното си хлипане.

— Беше толкова глупаво. Попита ме дали помня как всички заедно отидохме в Дисни Уърлд. Качих се на едно влакче и получих тежък пристъп на астма. Наложи се да повикат линейка, която да ме отведе в болница. Мама беше прекалено разстроена, затова остана със сестрите ми, докато татко се качи в линейката с мен. Аз бях много уплашена, но той запази самообладание и започна да ме успокоява. Татко винаги е бил толкова силен, толкова спокоен, независимо от обстоятелствата. Спомнях си този момент много добре. В продължение на цяла година след това сънувах кошмари. Наистина смятах, че ще умра, защото не можех да дишам. Нямах представа защо се е сетил за това. Когато го попитах, той отвърна: „Когато нещо се обърка, спомни си кой е бил неизменно до теб. Не забравяй, че винаги съм се опитвал да постъпя правилно. Винаги. Каквото и да става“.

— Защо според вас го е казал?

— Татко умираше. Нямах представа, че два дни по-късно ще застреля някого и ще се самоубие. Реших, че иска да го запомня с добро. Но не беше необходимо да ми го казва.

— Сега, след като знаете какво е направил, как бихте изтълкували думите му по телефона?

Натали погледна Декър с любопитство. Очите ѝ бяха зачервени от плач.

— Аз… не съм мислила за това. Смятате ли, че то променя нещо?

— Мисля, че променя всичко — отвърна Декър.

Декър седеше на пейката заедно с Мелвин Марс.

Намираха се на стадиона на една гимназия във Вашингтон и наблюдаваха тренировката на футболния отбор.

— С всяка изминала година хлапетата стават все по-едри — отбеляза Марс. — Това прилича на колежански отбор.

Декър кимна.

— Тренират като професионалисти — каза той. — В наши дни всички искат да попаднат в НФЛ.

— Мисля, че повече от тях ще се задоволят да си осигурят спортна стипендия за колежа — отвърна Марс.

— Може би си прав.

— За това ли ме повика? За да гледаме тренировката на някакъв гимназиален отбор?

— Говорих с Харпър Браун — каза Декър.

— А, ясно.

— Онази сутрин рано-рано тръгнах към хотела ти, защото не отговаряше на позвъняванията.

— И я видя да си тръгва.

— Да.

— Тя ми каза. Съобщи ми и че Алекс е застреляла онзи тип. Как е тя?

— Ще се оправи. — Декър помълча и каза: — Значи ти и Харпър Браун, а?

— Какво очакваш да кажа? Просто се случи.

— Не ми дължиш обяснение, Мелвин. Можеш да правиш каквото искаш.

— Повече от двайсет години не съм имал приятелка, Декър.

— Ще се виждате ли отново?

— Да, надявам се.

— Радвам се за теб.

— Сериозно ли го казваш?

— Защо да изживееш живота си в самота?

— Ей, чакай малко! Не се каня да ѝ направя предложение или нещо подобно. Просто искам да излизаме заедно. И да се забавляваме.

— Това е хубаво.

— Ами ти?

— Какво аз?

— Сам го каза. Защо да изживееш живота си в самота?

— Не съм сам. Имам теб, Алекс, Богарт и Милиган.

— Знаеш какво имам предвид.

— Двамата с Алекс сме като стара семейна двойка. Непрекъснато спорим. Най-вече за теб.

Когато Марс го изгледа въпросително, Декър поясни:

— Дълга история, но краткият отговор гласи, че и двамата се радваме за теб.

— Благодаря.

Продължиха да наблюдават играта.

— Онзи рисивър е доста добър, тича бързо и работи добре с ръцете — каза Марс. — Видя ли какъв финт направи, преди да събори противника си?

— Напомня ми на теб. Но ти винаги можеше да надбягаш противника, ако финтът не свършеше работа.

— Да, но това е минало.

— Мислил ли си с какво искаш да се занимаваш?

— Мислил съм, но още нямам решение. Карам ден за ден. Как върви твоето разследване?

— Поднесе ми няколко неочаквани обрата.

— Нещата започнаха ли да се подреждат?

— Тъкмо когато реша, че се подреждат, става нещо, което обърква всичко.

Марс го потупа по рамото.

— Обзалагам се, че ще се справиш, братле.

— Искаш ли да се запознаеш с едно момче, което много обича футбола? — попита Декър.

— Разбира се. Кое момче?

— Ще видиш.

Час по-късно спряха на паркинга пред хоспис „Доминион“.

— Хоспис? — попита Марс, когато слязоха от колата.

— Хайде, Мелвин.

Няколко минути по-късно вече бяха в стаята на Джоуи Скот.

Очевидно потиснат, Мелвин не знаеше какво да каже. Декър побърза да обясни на Джоуи:

— Това е моят приятел Мелвин Марс. Играл е за „Тексас“, а също и за Отбора на звездите, освен това е бил номиниран за трофея „Хайсман“, който се връчва на най-добрия играч в колежанския футбол. Не игра в НФЛ, но ако беше получил тази възможност, щеше да влезе в Залата на славата. — Посочи снимката на нощното шкафче и добави: — Като твоя приятел Пейтън.