Дэвид Балдаччи - Предатели

— Сключихте ли споразумение с прокуратурата?

— Мисля, че още работят по него. — Устните ѝ потрепериха. — Адвокатът ми смята, че ще се наложи да лежа известно време в затвора. — Тя вдигна поглед към Декър. — Докато съм там, няма да мога да виждам дъщеря си, нали?

— Говорихте ли със съпруга си?

— Обеща да дойдат тук с Таша. — Натали избърса сълзите си. — Наговорих куп глупости по негов адрес. Всъщност Корбет е много свестен. Забърках се в тази каша само по моя вина. Пристрастена съм към хазарта и не знам кога да спра. Той се опитваше да ми помогне, но това е болестно състояние.

— Признаването на проблема е първата крачка към решаването му.

— Така е — съгласи се унило тя. — Предполагам, че семейството ми е наясно с моето положение.

— Съобщихме им част от истината. Много се тревожат за вас.

— Мога ли да ги видя в някакъв момент?

— Не виждам защо не.

— Провалих си живота, нали?

— Не сте първата, няма да бъдете и последната. — Декър се приведе напред и продължи: — Ако обаче ни помогнете, ще помогнете и на себе си.

— Но аз ви казах всичко, което знам.

— Възможно е да знаете неща, за които дори не подозирате.

— Не разбирам. Какви например?

— Когато хората, от които бяхте взели пари, получиха реалната сума, вие позвънихте ли на баща си? Уведомихте ли го за това?

— Разбира се.

— Той е смятал, че става въпрос за десет милиона, нали?

Тя кимна.

— Така му казах, защото така ми бяха наредили.

— А те са го направили, защото не са искали да му оставят друг избор, освен да им продаде секретната информация. Това е бил единственият начин да намери такава сума за толкова кратък срок.

— Агент Декър, какво щеше да се случи, ако той беше отказал да ми помогне? Какво щяха да направят?

— Предполагам, че са имали резервен план как да манипулират баща ви.

— А дълговете от хазарт?

— Ситуацията щеше да се развие неблагоприятно за вас. Но те очевидно са преценили правилно как ще постъпи баща ви. Знаели са, че няма да ви откаже.

— Това ме кара да се чувствам още по-зле. Аз съм виновна за смъртта на татко. А той винаги е правил всичко за мен.

Натали опря глава в масата и захлипа тихо.

— Когато позвънихте на баща си, за да му съобщите, че парите са платени и вие сте в безопасност, той какво ви каза?

Тя вдигна бавно глава.

— Каза, че изпитва облекчение, но настоя да потърся помощ. Заяви, че ако се налага, ще се качи на самолета и ще ме доведе у дома, за да е сигурен, че ще получа адекватно лечение.

— Не спомена ли как се е сдобил с парите?

— Не.

— А вие не заподозряхте ли нещо нередно?

— Не знаех с какви точно средства разполагат родителите ми — отвърна бавно Натали, — но не очаквах да са спестили подобна сума. Предположих, че са ипотекирали къщата.

— Мина ли ви през ума, че баща ви може да е продавал секретна информация?

— Няма да ви лъжа. Няма да се преструвам, че не ми е минало през ума. Но макар да не ставаше въпрос за десет милиона, хората, на които дължах пари, щяха да ме убият. Изобщо не се съмнявах в това.

— Аз също не се съмнявам. Познавам хора, които са готови да прережат гърлото на някого заради едно хапче оксиконтин. Баща ви каза ли нещо друго? Освен онази забележка: „Мислиш си, че познаваш някого, а после се оказва, че изобщо не го познаваш. Но тогава вече е прекалено късно“.

Тя се облегна назад и избърса сълзите си с ръкави.

— Не ви казах всичко. За последен път разговарях с него два дни преди да застреля онази жена.

Декър се приведе напред.

— Защо не ни казахте по-рано?

— Бях в шок. Не можех да повярвам, че съм причинила това на собствения си баща. Бях ужасена от възможността истината да излезе на бял свят. И тя, разбира се, излезе.

— Той ли ви позвъни?

— Да.

— Какво ви каза?

— Звучеше толкова… тъжно. Толкова отчаяно. А татко беше най-големият оптимист, когото някога съм срещала. Предположих, че причината е болестта му. Знаеше, че няма да се пребори с нея. А подобна новина би довела до депресия всекиго, нали?

— Така е. Какво друго? — настоя Декър.

— Каза ми, че каквото и да се случи, трябва да запомня семейството ни такова, каквото е било преди. В щастливите времена. Когато всички бяхме малки. Преди… преди да ни се случат всички тези гадости.

— А вие какво му отговорихте?

— Опитах се да го ободря. Но той просто не ме слушаше. Отвърна, че когато човек осъзнае, че наближава краят му, започва да вижда света около себе си с неподозирана яснота.

— Яснота? Какво ли е имал предвид?