Том Грейс - Операция „Хищна птица“

Крачеше бързо въпреки тежките доспехи в оранжев цвят. Светкавиците на фоторепортерите заслепяваха екипажа, насочил се към специалния автомобил „Астрован“, който щеше да ги отведе на стартовата площадка. Горди от предстоящата мисия, астронавтите весело махаха с ръце. Келси навреме съзря снимачния екип от родния ѝ Мичиган и започна да гледа къде стъпва, за да не се препъне точно пред него. Приличаше на млада булка, която крачи по червената пътека към олтара. Това беше първата ѝ мисия и тя искаше да демонстрира професионално поведение, но радостното очакване победи и на лицето ѝ изгря широка усмивка.

Още като момиче изпитваше чувство на гордост и възхищение от Сади Райд — първата американка, летяла в Космоса. И се зарече да повтори подвига ѝ. На възраст, на която връстничките ѝ мечтаеха единствено за рок звезди, тя пое по трудния път на овладяването на точните науки, най-вече на математиката. В този път нямаше място за „Дюран-Дюран“, но за сметка на това имаше физически натоварвания — бягане и плуване, които я поддържаха във форма. През последната година на следването си в Мичиганския университет стана капитан на отбора по плуване, с който спечели първото място на националното студентско първенство. Прие това като част от пътя към голямата цел.

Кариерата ѝ продължи в областта на експерименталната физика, защити докторска степен и спечели специална стипендия за научни изследвания. Работата ѝ върху свръхбързата оптика доведе до създаването на светлинно базиран компютърен процесор, а впоследствие това отприщи цял поток от парични награди и дялови участия. По този път тя си създаде много връзки в НАСА, помагайки на други физици при експериментите им. През 1999 г. стана член на групата на космонавтите като бордови специалист за Международната космическа станция (МКС), спокойно очаквайки своя ред за пътуване в Космоса.

Пълното завършване и оборудване на МКС задвижи плановете за по-смели научни мисии, а заедно с тях нараснаха и шансовете на Келси за практическа работа в Космоса. Изобретеният от нея детектор за космически частици беше избран за монтаж на станцията, а качването му в нея трябваше да стане с полет „СТС-173“. Най-после настъпи и нейният час.

Три бяха основните задачи на този полет: извеждане в орбита на комуникационен спътник, инсталиране на споменатия уред и смяна на екипажа на МКС. Келси и други две жени от екипажа на „Либърти“ бяха първата тройка от шестчленния изцяло дамски екип, който щеше да работи на станцията през следващите пет месеца — смяната им се планираше за началото на септември. Преди да се стигне до това решение, световните медии обсъждаха възможностите за съставяне на екипаж от Съединените щати, Европа, Русия и Япония. След трескавите вълнения покрай „Купата на Америка“, спечелена от изцяло дамски екип, НАСА правилно оцени рекламния потенциал на този факт и бързо стигна до решението да подбере шест отлично подготвени и интелигентни жени от целия свят, които на практика щяха да стигнат до най-високата точка на професионалното си развитие. След което стартира и селекцията на кандидатките.

Седемчленният екипаж на „Либърти“ се състоеше от две групи: първата щеше да се върне на Земята след двуседмичен престой в орбита, а втората щеше да остане на борда на МКС до края на годината. Но подготовката за мисията беше организирана така, че в случай на нужда двете групи можеха да разменят местата си.

Постоянният екипаж на „Либърти“ беше в състав Дик Лънди — капитан на полета, Стоши „Тош“ Ямага — пилот, и бордните специалисти Керълайн Евънс и Пит Уошъбау. Капитанът Лънди беше слаб и длъгнест 55-годишен военен пилот от Айова с оредяла коса и солиден опит в Космоса, придобит от три предишни мисии със совалката. Тош — наперен американец от азиатски произход с прошарена коса и достатъчно опит като пилот на изтребител във ВМС, приемаше предстоящото излизане в орбита — второ за него, като поредна възможност да докаже уменията си в управлението на космически кораб. Керълайн Евънс и Пит Уошъбау бяха включени в екипа като цивилни космически инженери с общо дванадесет излизания в открития Космос зад гърба си. Висока метър и петдесет и тежка петдесетина кила с мокри дрехи, Керълайн беше най-дребният астронавт на активна служба в НАСА. Пит беше другата крайност и далеч надхвърляше нормативите: висок почти метър и деветдесет и с твърде широки рамене, той се нуждаеше от специален орбитален костюм, изработен по поръчка. Но извън ръстовите проблеми, и двамата бяха доказали изключителните си умения при работа в открития Космос.