Робин Кук - Заговор

— Ами инкубационният период? — възрази Мариса. — По време на всяка епидемия инкубационният период на новите случаи винаги се оказваше от два до четири дена. Имаше три месеца между конференцията в Сан Диего и проблема във Финикс.

— Така е — съгласи се Тад. — Но това не е по-голяма спънка от разкриването на това как вирусът се е озовал в крем карамела, и то в такава концентрация.

— Точно затова ти изпратих съставките.

— Но, Мариса — продължи Тад, — Ебола вирусът става неактивен дори при шейсет градуса по Целзий. Даже и да е бил в съставките по време на варенето, това щеше да го направи неефективен.

— Жената, която е сервирала десерта, се е разболяла. Може би тя е заразила крема.

— Добре. — Тад завъртя театрално бледите си сини очи. — Но откъде е пипнала вирус, който живее само вдън гори африкански?

— Не знам — призна тя. — Но съм сигурна, че не е посещавала конференцията на офталмолозите в Сан Диего.

Известно време двамата мълчаха.

— Има само още едно място, за което знам, че сервитьорката на десерти може да е пипнала вируса — произнесе Мариса накрая.

— И къде е това място?

— Тук, в Центъра.

Тад пусна останките от сандвича си и я изгледа с широко отворени очи.

— Господи боже, ти чуваш ли се какво говориш? Що за предположения правиш?

— Не правя никакви предположения — отвърна Мариса. — Само установявам факт. Единственият познат източник за Ебола е собствената ни лаборатория с ограничен достъп.

Той поклати глава невярващо.

— Тад — каза тя решително, — искам да те помоля за услуга. Можеш ли да вземеш една разпечатка от Офиса за биобезопасност с имената на всички, които са влизали и излизали от тази лаборатория през последната година?

— Това… никак не ми харесва. — Той се облегна назад в стола си.

— Хайде, моля те. Една разпечатка няма да навреди на никого. Сигурна съм, че можеш да измислиш някаква причина, за да уредиш едно посещение.

— Разпечатката не е проблем — каза Тад. — Правил съм го и преди. Онова, което не ми харесва, е да окуражавам параноичната ти теория, и още по-малко да заставам между теб и администрацията, в частност Дубчек.

— Глупости! Вземането на разпечатка едва ли те поставя между мен и Дубчек. Но дори и така да е, той как ще разбере? Как изобщо някой ще разбере?

— Истина е — призна Тад неохотно. — Стига ти да не го кажеш на някого.

— Добре — каза Мариса, сякаш въпросът бе решен. — Тази вечер ще мина да те взема от апартамента ти. Какво ще кажеш?

— Предполагам, че няма да има проблем.

Мариса му се усмихна. Той беше чудесен приятел и тя имаше чувството, че е готов да направи почти всичко за нея, което бе успокояващо, защото възнамеряваше да го помоли за още една услуга. Искаше да проникне още веднъж в лабораторията с ограничен достъп.

След като рязко дръпна спирачката, Мариса слезе от червената си хонда. Наклонът на улицата бе стръмен и тя бе обърнала гумите срещу тротоара. Макар че двамата с Тад бяха излизали няколко пъти, до този момент никога не бе влизала в апартамента му. Тя се изкачи по предните стълби и затърси правилния звънец. Беше почти девет вечерта и се бе стъмнило.

В момента, в който видя Тад, тя вече знаеше, че е взел онова, за което го бе помолила. Начинът, по който се усмихваше, когато отвори вратата, й го подсказа.

Мариса се отпусна в дивана и сиво-бежовата котка на Тад се приближи с лениви движения и се отърка в крака й.

Тад й подаде разпечатката със самодоволна усмивка.

— Казах им, че правим вътрешна проверка на честотата на влизанията — обясни той. — Не питаха нищо повече.

Като се върна на първата страница, Мариса забеляза, че има надлежен запис на всяко посещение в лабораторията с отбелязано име, час на влизане и час на излизане. Тя спусна показалец надолу по списъка, разпознавайки само няколко от имената. Най-често се срещаше името на Тад.

— Всички знаят, че аз съм единственият човек, който работи в Центъра — засмя се той.

— Никога не съм очаквала, че списъкът ще е толкова дълъг. — Тя прелисти страниците замислено. — Всички тук ли имат достъп?

Тад се наведе над рамото й и огледа имената.

— Върни се в началото.

— Този — той посочи едно име, — Гастон Дюбоа, вече няма достъп. Беше дошъл от Световната здравна организация и остана в града за малко. А този приятел тук — пръстът му се спря на името Хари Лонгфорд, — завършил е Харвард — имаше достъп само докато работеше по специален проект.

Мариса забеляза името на полковник Улбърт няколко пъти, както и някой си Хеберлинг, който бе влизал в лабораторията доста често до септември. След това името му не се появяваше. Мариса попита за него.