Даниъл Силва - Черната вдовица

Наблюдателният пункт на Пол Русо се намираше точно над кафенето и камерата бе насочена надолу под такъв ъгъл, че Натали и Джалал изглеждаха като герои от авангарден френски филм. Звукът идваше от мобилния телефон на Натали, което означаваше, че в живото излъчване имаше влудяващо забавяне от две секунди. След това в обезопасената квартира в Серенкур Мордекай направи редактирана версия на срещата, в която звукът и картината бяха синхронизирани. С Ели Лавон до себе си, Габриел гледа записа три пъти от начало до край. След това нагласи часовника на 11:17:38 и натисна иконата за пускане.

— Защо сте тук?

— Бях помолен да дойда.

— От кого?

— От вас, разбира се.

Габриел натисна пауза.

— Впечатляващо представяне — прецени Ели Лавон.

— Неговото или нейното?

— Всъщност и на двамата.

Габриел пак пусна записа.

— Ще ви дам възможност, която очаквате. Ще сбъдна мечтите ви.

— Кой ви каза какви са мечтите ми?

— Моят приятел Набил. Може би помните поне него.

— Да, много добре.

— Набил ми каза за разговора ви след демонстрацията на Площада на републиката.

— И защо ще го прави?

— Защото с него работим за една и съща организация.

— Коя организация?

— Не съм упълномощен да кажа. Не тук. Не сега.

Габриел натисна пауза и погледна към Лавон.

— Защо не тук? — попита той. — Защо не сега?

— Нали не мислиш, че ще ѝ наговори всичко още в кафенето?

Габриел се намръщи и отново пусна записа.

— Да се срещнем някъде на по-тихо място и да поприказваме надълго и нашироко.

— Може би.

— Свободна ли сте тази вечер?

— Може и да бъда.

— Знаете ли Ла Курньов?

— Разбира се.

— Ще успеете ли сама да стигнете дотам?

— Не е далеч, става и пеша.

— Има голям жилищен комплекс на булевард „Льоклерк“.

— Знам го.

— Бъдете пред аптеката в девет. Не носете мобилния си телефон, нито някаква друга електроника. И се облечете топло.

Габриел спря записа.

— Струва ми се, че ще пътуват с мотоциклет.

— Браво — каза Лавон.

— На Джалал или на мен?

Между двамата настана тишина. Ели пръв я наруши:

— За какво се тревожиш?

— Тревожа се, че ще я откара на някое усамотено място, ще я разпитва жестоко и след това ще ѝ отреже главата. Като махнем това, нямам никакви тревоги.

Ново мълчание, този път по-дълго от предишното.

— Какво ще правиш? — попита накрая Лавон.

Габриел се взря в компютъра, подпрял с ръка брадичката си, главата му бе леко килната настрани. След това се пресегна надолу, занули часовника и пусна записа.

— Лейла? Това вие ли сте? Аз съм Джалал. Джалал Насер от Лондон…

До вечерта ясното небе беше вече само приятен спомен. Студен, влажен вятър брулеше хиджаба на Натали, докато тя бързаше по булевард „Льоклерк“, а пелена от гъсти облаци скриваше луната над главата ѝ. Суровото време бе по-типично за северните предградия; преобладаващите югозападни ветрове правеха климата там отчетливо по-мрачен от този в центъра на Париж. А това само усилваше усещането за мизерия, което покриваше като сив воал високите бетонни кули.

Един от най-големите жилищни квартали в целия департамент в момента се издигаше над Натали: два огромни блока с брутална архитектура — единият висок и правоъгълен, като гигантска колода карти, а другият по-нисък и дълъг, сякаш за баланс. Между двете сгради имаше широк площад, край който бяха засадени много нови широколистни дървета. Ято забулени жени, някои с напълно покрити лица, разговаряха тихо на арабски, докато четири момчета в тийнейджърска възраст открито си подаваха джойнт, тъй като знаеха, че бе твърде невероятно да намине френски полицейски патрул.

Натали се шмугна покрай жените, като отговори на поздравите им, и се отправи към безбройните магазини в основата на блока. Супермаркет, фризьорски салон, малък ресторант за храна за вкъщи, магазин за очила, аптека — всички житейски потребности можеха да бъдат задоволени удобно на едно и също място. Това бе и целта на проектантите: да създадат самозадоволяваща се утопия за работническата класа. Малцина от обитателите на предградието се осмеляваха да отидат до центъра на Париж, освен ако не бяха такива късметлии, че да са си намерили работа там. Дори тогава те се шегуваха, че за краткото пътуване, за десетте минути с наземната железница, ще им трябват паспорт и документ, че са ваксинирани.