Даниъл Силва - Черната вдовица

Но чак в този идеален слънчев следобед тя за пръв път осъзна, че мъжът я следи. Имаше намерение да си вземе почивен ден, но епидемия от стрептококов фарингит в квартала я принуди да прекара сутринта в клиниката. Тръгна си по обед и отиде в центъра с наземната железница. И докато се правеше, че разглежда витрините по улица „Вавен“, го забеляза на отсрещния тротоар да се преструва, че върши същото. Няколко минути по-късно по алеите на Люксембургската градина тя използва друга техника, която бе научила във фермата в Нахалал — внезапно спиране, обръщане и бързо връщане по същия път. И той пак беше там. Тя мина покрай него с извърнати очи. Въпреки това усещаше тежкия му поглед върху лицето си. На няколко крачки зад него вървяха двама френски агенти. Натали се върна бързо на улица „Вавен“ и влезе в бутика, който бе посетила преди няколко минути. И веднага телефонът ѝ звънна.

— Забрави ли, че днес ще пием кафе?

Натали позна гласа.

— Разбира се, че не — отвърна тя бързо. — Просто закъснявам с няколко минути. Къде си?

— „Кафе дьо Флор“. Намира се на…

— Знам къде е — прекъсна тя събеседника си с прилив на френско превъзходство. — Идвам.

Връзката прекъсна. Натали прибра телефона в чантата си и излезе на улицата. Преследвачът ѝ не беше там, но на отсрещния тротоар бе един от френските агенти. Той я последва през Люксембургската градина към булевард „Сен Жермен“, където Дина Сарид ѝ махаше от маса на тротоара в едно от най-прочутите парижки кафенета. Тя носеше ярка забрадка и чифт слънчеви очила като начинаеща филмова звезда.

— Дори и с тази дегизировка — каза тихо Натали, докато целуваше Дина по бузата — приличаш на еврейка ашкенази с хиджаб.

— Салонният управител не е съгласен. Имах късмет да получа маса.

Натали сложи салфетка в скута си.

— Мисля, че ме следят.

— Така е.

— И кога щяхте да ми кажете?

Дина само се усмихна.

— Този, когото търсим ли е? — попита Натали.

— Абсолютно.

— Как искате да го отиграя?

— Прави се на недостъпна. И помни — добави Дина, — никакви целувки на първата среща.

Натали отвори менюто си и въздъхна.

— Имам нужда от питие.

— Лейла? Това вие ли сте? Аз съм Джалал. Джалал Насер от Лондон. Помните ли ме? Запознахме се преди няколко седмици. Може ли да седна до вас? Точно се канех и аз да пия кафе.

Той изстреля всичко това на класически йордански арабски, докато се въртеше около обичайната маса на Натали в кафенето срещу апартамента ѝ. Беше късен предобед в неделя, въздухът бе хладен и мек, слънцето грееше от синьото ясно небе. Движението по улицата бе слабо и Натали го бе видяла да се задава по тротоара от много далеч. Като минаваше покрай масата ѝ, той рязко спря — точно както тя беше спряла на алеята в Люксембургската градина — и се обърна, сякаш някой го бе потупал по рамото. Приближи се бавно и застана така, че слънцето да е зад гърба му и дългата му сянка да падне върху отворения вестник на Натали. Тя вдигна глава, засенчи очите си с длан и го изгледа хладно, все едно го виждаше за пръв път. Косата му бе ситно къдрава и спретнато сресана, брадичката му бе квадратна и излъчваше сила, усмивката му бе сдържана, но топла. Жените го намираха за привлекателен и той го знаеше.

— Закривате ми светлината — каза тя.

Той сграбчи облегалката на свободния стол.

— Може ли?

Преди Натали да успее да се възпротиви, той дръпна стола от масата и се настани собственически на него. Ето, започва се, помисли си тя. Цялата подготовка, цялото обучение — и сега вече той седеше пред нея, точно този, когото те искаха, човекът, който щеше да я предаде в ръцете на Саладин. И веднага осъзна, че сърцето ѝ бие като камбана. Вероятно нервността ѝ се бе изписала на лицето ѝ, защото той постави длан върху ръкава на скромната ѝ блуза. Ала виждайки укорителния ѝ поглед, бързо я отдръпна.

— Простете ми. Не искам да се притеснявате.

Тя си каза наум, че не се притеснява. И защо да го прави? Беше в обичайното си кафене срещу апартамента си. Бе уважавана от общността, лечител, който се грижеше за жителите на квартала и говореше с тях на родния им език, макар и с отчетлив палестински акцент. Тя бе д-р Лейла Хадауи, възпитаник на Университета Париж-юг, с всички разрешителни и акредитации да практикува медицина, дадени ѝ от държавата Франция. Тя беше Лейла от Сумайрия, Лейла, която обичаше Зиад. А красивото същество, което се бе натрапило по време на неделното ѝ сутрешно кафе, което се бе осмелило да докосне ръкава ѝ, нямаше никакво значение.