Даниъл Силва - Черната вдовица

— Съжалявам — каза тя, докато сгъваше вестника си, — но не чух името ви.

— Джалал — повтори той. — Джалал Насер.

— Джалал от Лондон ли?

— Да.

— И твърдите, че сме се срещали и преди?

— За кратко.

— Това обяснява защо не ви помня.

— Възможно е.

— И къде точно сме се срещнали?

— На Площада на републиката преди два месеца. Или може би бяха три. Имаше демонстрация срещу…

— Помня я. — Тя присви замислено очи. — Но вас не ви помня.

— Говорихме след това. Казах ви, че се възхищавам на страстта и отдадеността ви на каузата на Палестина. И че искам да поприказваме още за това. Написах ви как да се свържете с мен на брошура и ви я дадох.

— Щом казвате. — С престорена досада тя погледна през улицата. — Пробвате ли този изтъркан номер пред всички жени, които седят сами в кафенета?

— Да не би да ме обвинявате, че си измислям?

— Възможно е.

— А откъде мога да знам, че сте били на демонстрацията на Площада на републиката, ако не съм бил там?

— Все още нямам обяснение.

— Знам, че сте били там — каза той, — защото и аз бях там.

— Щом казвате.

Той махна на сервитьора и поръча кафе със сметана. Натали се обърна и се усмихна.

— Какво е толкова смешно?

— Френският ви е ужасен.

— Живея в Лондон.

— Това вече го установихме.

— Студент съм в Кингс Колидж — обясни той.

— Не сте ли малко възрастен за студент?

— И баща ми така казва.

— Баща ви, изглежда, е мъдър човек. И той ли живее в Лондон?

— В Аман. — Джалал млъкна, докато сервитьорът слагаше кафето пред него. След това небрежно попита: — Майка ви е от Йордания, нали?

Този път Лейла замлъкна. Това бе тишина, пълна с подозрение, с отдръпване.

— Откъде знаете, че майка ми е от Йордания? — попита тя накрая.

— Вие ми споменахте.

— Кога?

— След демонстрацията, разбира се. Обяснихте ми, че семейството на майка ви живее в Наблус. И че са избягали в Йордания и са били принудени да живеят в бежански лагер край Зарка. Знам го този лагер, между другото. Имам много приятели от него. Някога се молех в джамията там. Знаете ли джамията в лагера в Зарка?

— Да не би да говорите за джамията „Ал Фалах“?

— Да, същата.

— Много добре я познавам — каза тя. — Но съм напълно сигурна, че никога не съм ви казвала нищо от това.

— Та откъде иначе бих могъл да зная за майка ви? — учудено я изгледа той, ала тя продължаваше да мълчи. — И също така ми разказахте за баща си.

— Не е възможно.

Той не обърна внимание на възражението ѝ.

— Той не бил от Наблус като майка ви. А от Западна Галилея. — Замълча, след това добави: — От Сумайрия.

Лицето ѝ потъмня и тя започна да прави поредица от малки действия, които специалистите по разпити наричаха симптоми на колебание. Оправи си хиджаба, потупа с нокът по ръба на чашата си, огледа нервно тихата неделна улица — очите ѝ шареха навсякъде, само не се обръщаха към човека, седнал от другата страна на масата. Мъжът, който щеше да я предаде в ръцете на Саладин.

— Не знам кой сте — въздъхна тя накрая, — но никога не съм ви споменавала нищо за родителите си. Всъщност съм сигурна, че и никога не съм ви виждала до този момент.

— Как така? Тогава откъде знам тези неща за вас?

— Може би сте от специалните служби?

— Аз ли? От френското разузнаване? Та френският ми е ужасен. Сама го казахте.

— Тогава може би сте американец. Или израелец — добави тя.

— Вие сте параноичка.

— Така е, защото съм палестинка. И ако не ми признаете кой сте наистина и какво искате, си тръгвам. А и е много вероятно да намеря най-близкия полицай и да му се оплача от непознатия, който знае за мен неща, които не бива.

— Никога не е добра идея мюсюлманин да се замесва с френската полиция, Лейла. Много е вероятно да ви отворят специално досие. И ако го направят, могат да научат неща, които да се окажат пагубни за човек във вашето положение.

Тя сложи банкнота от пет евро до кафето си и понечи да стане, но той пак сложи длан върху ръката ѝ. Този път не беше леко, а направо я сграбчи шокиращо здраво. През това време продължаваше да се усмихва заради сервитьора, минувачите, имигрантите и местните французи, които вървяха под меката слънчева светлина.

— Кой сте вие? — промълви тя през стиснати зъби.

— Казвам се Джалал Насер.

— Джалал от Лондон?

— Точно така.

— Срещали ли сме се преди?

— Не.

— Вие ме излъгахте.

— Трябваше.

— Защо сте тук?

— Бях помолен да дойда.

— От кого?

— От вас, разбира се. — Той отпусна хватката. — Не се тревожете, Лейла — каза ѝ. — Няма да ви нараня. Тук съм, за да ви помогна. Ще ви дам възможност, която очаквате. Ще сбъдна мечтите ви.